— Странно — рече Линайна. — Много странно. — Това бе обичайната и укорителна дума. — Тук не ми харесва. И не ми харесва този човек. — Тя посочи към индианеца водач, определен да ги заведе горе в пуеблото. Чувствата очевидно бяха взаимни — дори гърбът на този човек, който крачеше отпреде им, издаваше враждебност и мрачно презрение. — А освен това — снижи тя глас — той вони.
Бърнард не се опита да отрече това. Продължиха да вървят.
Внезапно въздухът наоколо сякаш оживя и запулсира с неуморното движение на кръвта. Там горе, в Малпаис, заудряха барабаните. Нозете им запристъпяха в ритъма на това тайнствено сърце; те ускориха ход. Пътеката ги изведе в подножието на пропастта. Бордовете на огромния каменен кораб-плато се извисяваха триста стъпки над главите им.
— Да бяхме дошли тук с вертолета — рече Линайна, като гледаше с негодувание нагоре, към надвисналите голи скали. — Как мразя да вървя пеш! А и човек се чувствува толкова нищожен, когато застане в подножието на някой хълм.
Те повървяха още малко в сянката на скалистото плато, заобиколиха една издатина и там, в един измит от водата пролом, се тръгваше нагоре като по корабен трап. Заизкачваха се. Пътеката бе много стръмна и криволичеше на зигзаг от единия към другия скат на пролома. Тътенът на барабаните ту съвсем заглъхваше, ту се чуваше така, сякаш идваше много отблизо.
Когато изкачиха половината път до билото, покрай тях прелетя толкова наблизо орел, че вятърът от крилете му обвя лицата им с хлад. В една скална пукнатина се виждаше купчинка кости. Всичко бе някак си тягостно странно, а вонята от индианеца ставаше все по-силна и по-силна. Най-сетне излязоха от пролома на яркото слънце. Билото на скалистото плато представляваше плоска каменна тераса.
— Също като Чаринг Тий Тауър — бе единственият коментар на Линайна. Но не я оставиха да се наслаждава дълго на откритието си за тази ободряваща прилика. Тихи леки стъпки ги накараха да се обърнат. Голи от шията до пъпа, с бели ивици, изрисувани по тъмнокафявите им тела (като асфалтови тенис кортове — щеше да обяснява по-късно Линайна), с нечовешки лица, намацани в огненочервено, черно и охра, по пътеката приближаваха бежешком двама индианци. В черните им коси бяха вплетени ленти от лисича кожа и ивици червен плат. От раменете им се развяваха плащове от пуйчи пера, а около главите им пламтяха пищно огромни диадеми от пера. При всяка тяхна стъпка звънтяха и подрънкваха сребърните им гривни и тежки огърлици от кост и тюркоазни мъниста. Приближаваха безмълвно, като тичаха безшумно с мокасините си от еленова кожа. Единият държеше метличка от пера, а другият (поне така изглеждаше отдалеч) носеше във всяка ръка по три-четири парчета дебело въже. Едното от въжетата се изви неспокойно и Линайна изведнъж видя, че това са змии.
Мъжете приближаваха все повече и повече — черните им очи стрелнаха Линайна, но без дори и намек, без даже най-незначителен знак, че са я видели или че са забелязали съществуването й. Размърдалата се змия отново увисна отпуснато редом с останалите. Мъжете отминаха.
— Тук не ми харесва — каза Линайна. — Не ми харесва.
Тя обаче хареса още по-малко онова, което я очакваше на входа на пуеблото, където водачът им ги остави и влезе, за да получи наставления. Посрещнаха ги мръсотията, купищата смет, прахолякът, кучетата и мухите. Лицето й се сбърчи в гримаса на отвращение. Тя долепи кърпичката до носа си.
— Но как могат да живеят така? — избухна тя с глас, изпълнен с негодувание и неверие. (Не беше възможно!)
Бърнард сви философски рамене.
— Във всеки случай — рече той — те са живели именно по този начин през последните пет-шест хиляди години. Предполагам, че вече са свикнали.
— Но чистотата следва фордотата — упорствуваше тя.
— Да, а цивилизация означава стерилизация — издекламира иронично Бърнард края на втория хипнопедичен урок по елементарна хигиена. — Тези хора обаче никога не са чували за Нашия Форд и те не са цивилизовани. Така че няма смисъл да…
— О! — Тя го сграбчи за лакътя. — Виж!
Почти гол индианец слизаше много бавно по стълбата от долната тераса на една съседна къща — стъпало по стъпало, с колебливата предпазливост на изключително напредналата възраст. Лицето му бе дълбоко набраздено и черно като маска, изсечена от обсидиан. Беззъбата уста бе хлътнала навътре. В ъгълчетата на устните му, както и от двете страни на брадичката проблясваха няколко дълги, щръкнали снопчета брада, почти бели на фона на смуглата кожа. Дългата несплетена коса висеше на сиви кичури около лицето. Тялото му бе прегърбено и измършавяло — почти само кожа и кости. Той слизаше много бавно, спирайки на всяка напречна дъска, преди да се осмели да прекрачи следващата.