— Какво му има? — прошепна Линайна. Очите й се бяха разширили от ужас и изумление.
— Стар е, нищо повече — отвърна колкото се може по-небрежно Бърнард. Той също бе стъписан, но направи усилие да не показва, че е развълнуван.
— Стар ли? — повтори тя. — Но Директорът също е стар, много хора са стари, но не изглеждат така.
— Това е, защото ние не им позволяваме да изглеждат така. Предпазваме ги от болестите. Изкуствено поддържаме в баланс действието на жлезите с вътрешна секреция, което им осигурява продължителна младост. Не позволяваме съотношението между магнезия и калция в организма да спада под стойността, която са имали на тридесет години. Преливаме им млада кръв. Непрекъснато стимулираме обмяната на веществата им. И след всичко това те, естествено, не изглеждат така. Отчасти — продължи той, — защото повечето от тях умират много преди да достигнат възрастта на този клетник. Изцяло съхранената им младост продължава някъде докъм шестдесетгодишна възраст, а след това прас! — и край.
Но Линайна не го слушаше. Тя наблюдаваше стареца. Полека-лека той слезе. Нозете му докоснаха земята. Обърна се. Очите в дълбоко хлътналите орбити бяха все още необикновено бистри. Те я изгледаха продължително-невъзмутимо, без изненада, сякаш нея изобщо я нямаше там. После бавно, превил гръб, старецът, накуцвайки, мина покрай тях и изчезна.
— Но това е ужасно! — прошепна Линайна. — Чудовищно е. Не биваше да идваме тук. — Тя опипа джоба си за сома само за да открие, че по недоглеждане, каквото никога не бе допускала, е оставила шишенцето си долу, в хижата. Джобовете на Бърнард също бяха празни.
Линайна трябваше да се изправи срещу ужасите на Малпаис без никаква подкрепа. А тези ужаси я засипваха — плътно и бързо. Зрелището, което представляваха двете млади жени, поднасящи гръдта си на своите бебета, я накара да се изчерви и да отвърне лице. През целия си живот не бе виждала нещо толкова неприлично. А нещата ставаха още по-неприятни от това, че вместо тактично да се престори, че не е забелязал нищо, Бърнард продължи да коментира открито тази възмутителна сцена от ежедневието на живораждащите. Сега, когато въздействието на сомата бе преминало, той се срамуваше от слабостта, която бе проявил тази сутрин в хотела, и продължаваше да прави всичко възможно, за да се покаже храбрец и противник на общоприетите правила за поведение.
— Каква чудесна родствена близост — рече той преднамерено предизвикателно. — И какви ли дълбоки чувства поражда тя! Често си мисля, че човекът може би е ощетен в известна степен от това, че няма майка. А вероятно и ти си ощетена от това, че не си станала майка, Линайна. Представи си, че си седиш сега там с някое свое бебче.
— Бърнард! Как не те е срам! — Покрай тях мина старица с възпалени очи от някакво кожно заболяване и гледката накара Линайна да забрави за възмущението си.
— Да се махаме — замоли го тя. — Тук не ми харесва.
Но тъкмо тогава се върна водачът им и като им направи знак да го последват, ги поведе по тясната уличка между къщите. Заобиколиха един ъгъл. Върху купчина смет лежеше умряло куче, някаква жена, болна от гуша, пощеше косата на едно момиченце. Водачът им спря в подножието на някаква стълба, вдигна отвесно ръка, после я насочи водоравно напред. Изпълниха онова, което той безгласно им нареди — изкачиха се по стълбата и през вратата, към която тя водеше, влязоха в една възмрачна продълговата тясна стая — из нея се носеше мирис на пушек и запръжка с мас, както и на стари и отдавна непрани дрехи. В дъното на стаята се намираше друга врата, през която се процеждаше сноп слънчева светлина и се чуваше тътенът на барабаните, много силен и близък.
Те прекрачиха прага и се озоваха на широка тераса. Долу, под тях, обграден отвсякъде от високите къщи, се намираше селският площад, който гъмжеше от индианци. Ярки одеяла и пера в черните коси, блясък на тюркоаз и лъснала от зноя черна кожа. Линайна отново долепи кърпичката до носа си. Посред площада се намираха две кръгли площадки, иззидани от камък и месена глина, очевидно покриви на подземни помещения, защото в центъра на всяка площадка имаше по един отворен люк, през който от мрака на подземието стърчеше стълба. Изпод земята долитаха звуци на флейта, но почти се губеха сред упоритата, безмилостна настойчивост на барабаните.