— О, спри ги, спри ги! — замоли се тя. Но камшикът продължаваше да се стоварва безжалостно. Седем обиколки. И тогава юношата изведнъж се олюля и все така, без да отрони и звук, политна ничком напред. Като се наведе над него, старецът докосна гърба му с дълго бяло перо, поаленяло го повдигна за миг нагоре, за да го видят хората, и после го тръсна три пъти над змиите. Отрониха се няколко капки и ненадейно барабаните отново гръмнаха в препускащи ритми; настана страшна врява. Танцуващите се втурнаха напред, грабнаха змиите и се разбягаха. Подире им се завтекоха мъже, жени и деца — цялата тълпа. Само след минута площадът опустя, единствен юношата остана прострян, напълно неподвижен там, където бе паднал. От една къща излязоха три старици, с мъка го повдигнаха и внесоха вътре. Орелът и разпнатият на кръста мъж постояха още малко на стража над безлюдното село и след това, сякаш видели вече достатъчно, потънаха бавно надолу през своите люкове и изчезнаха в подземния свят.
Линайна продължаваше да хълца.
— Какъв ужас! — повтаряше тя непрекъснато и всички утешения на Бърнард оставаха безрезултатни. — Какъв ужас! Тази кръв! — Тя потрепера. — О, защо не ми е тук сомата!
От вътрешното помещение се разнесе тропот на нозе.
Линайна не помръдна и заровила лице в длани, седеше невиждаща и безучастна. Обърна се само Бърнард.
Облеклото на младежа, който излезе на терасата, бе индианско, но сплетената му коса бе сламеноруса, очите му бяха бледосини, а кожата — бяла, с бронзов загар.
— Здравейте. Добро утро — поздрави непознатият на безупречен, но някакъв особен английски. — Вие сте цивилизовани, нали? И не сте от Резервата, а от Другия свят?
А кой сте…? — заговори учудено Бърнард.
Момъкът въздъхна и поклати глава.
— Злочест окаяник. — И като посочи към кървавите петна посред площада, попита с глас, който потрепваше от вълнение: — Виждате ли това проклето срамно петно16?
— По-добре грам, отколкото срам — изрече Линайна машинално изпод дланите си. — Ах, защо не ми е тук сомата!
— Трябваше аз да бъда там — продължи момъкът. — Защо не ми позволиха да бъда аз жертвата? Щях да направя десет обиколки, дванадесет, петнадесет. Паловтива стигна само до седем. От мен щеше да изтече двойно повече кръв. „Тя морета безкрайни в червено ще обагри.“17 — Той разпери ръце в разточителен жест, после отчаяно отново ги отпусна. — Но не ми позволиха. Не ме обичат заради цвета на кожата ми. Винаги е било така. Винаги. — Очите на момъка плувнаха в сълзи. Той се засрами и се извърна настрани.
От смайване Линайна забрави за сомата. Тя откри лице и за първи път погледна към непознатия.
— Да не би да имате предвид, че сами сте искаш да ви налагат с онзи камшик?
Все така обърнат настрани, момъкът направи потвърдителен знак.
— За доброто на пуеблото — за да повикам дъжда да дойде и царевицата да израсте. И за да угодя на Пуконг и Исус. А освен това и за да покажа, че мога да понасям болка, без да гъкна. Да! — И гласът му изведнъж прозвуча по друг начин, той се обърна с гордо изпъчени гърди и с гордо, предизвикателно вирната брадичка. — За да покажа, че съм мъж. Ооо! — И като ахна, той млъкна и зяпна. За първи път през живота си виждаше лицето на момиче, чиито страни нямаха цвета на шоколад или на чортова кожа, чиято коса бе кестенява и падаше на вълни и чийто поглед (чудо невиждано!) изразяваше благосклонен интерес. Линайна му се усмихваше. „Какво симпатично момче — мислеше си тя, — с толкова красиво тяло.“ Кръвта нахлу в лицето на момъка, той сведе очи, отново ги вдигна само за миг, колкото да зърне, че тя продължава да му се усмихва, и бе толкова покъртен, че трябваше да се извърне настрани и да се престори, че гледа много настойчиво към нещо в другия край на площада.
Въпросите на Бърнард дойдоха тъкмо навреме. Кой? Как? Кога? Откъде? Без да сваля поглед от лицето на Бърнард (тъй като така страстно копнееше да види усмивката на Линайна, та чак не смееше да погледне към нея), момъкът се опита да му обясни. Двамата с Линда — Линда бе майка му (от тази дума на Линайна й стана неловко) били пришълци в Резервата. Линда била дошла от Другия свят много отдавна, още преди той да се роди, с един мъж, който му бил баща. (Бърнард наостри уши.) Тя тръгнала да се разхожда сама из онези планини, хей там, на север, паднала от едно стръмно място и си наранила главата. („Разказвай, разказвай!“ — подкани го Бърнард.) Намерили я ловци от Малпаис и я донесли в пуеблото. Колкото до мъжа, който му бил баща, Линда така и не го видяла повече. Той се казвал Томакин. (Да, малкото име на Д.И.О. бе Томас!) Сигурно бе отлетял обратно в Другия свят, отлетял без нея — лош, жесток, отвратителен човек.
16
Цитат от Шекспир — „Макбет“, д. V, сц. 1. Всички цитати от пиесите на Шекспир в книгата са в превод на Валери Петров. Б.р.