— И така съм се родил в Малпаис — рече в заключение той. — В Малпаис. — И поклати глава.
В каква мръсотия само бе потънала онази къщичка в покрайнините на пуеблото!
От пуеблото я отделяше ивица прах и смет. Две обезумели от глад кучета ровеха противно с муцуни в боклука пред вратата. Когато влязоха вътре, здрачът вонеше и гъмжеше от мухи.
— Линда! — извика момъкът.
От вътрешната стая се обади твърде хриплив женски глас:
— Идвам!
Те зачакаха. В паници по пода се виждаха остатъци от едно, а може би и от няколко блюда.
Вратата се отвори. Въздебела руса индианка прекрачи прага, закова се на място и се втренчи в непознатите с опулени очи и зейнала уста. Линайна забеляза с отвращение, че два от предните й зъби липсват. А цветът на онези, които бяха останали… Тя потрепера: Изглеждаше по-страшно и от стареца. Толкова дебела! И всичките тези бразди по лицето й, отпуснатата кожа, бръчките. Ами увисналите бузи с тези морави петна. И червените жилчици по носа, кървясалите очи. А тази шия, а парцаливото и мръсно одеяло, с което бе покрила главата си. Ами тези огромни гърди под кафявата торбеста туника, а издутият стомах, ханшът! О, изглеждаше много по-страшно от стареца, много по-страшно! И най-неочаквано това същество, от чиято уста бликна словесен поток, се втурна към нея с разтворени обятия и — о, Форд! Форд! Беше толкова гадно, че още миг и щеше да й призлее — и я притисна до шкембето си, до огромната си гръд и започна да я целува. О, Форд! Да я целува лигаво, а миришеше така ужасно (очевидно никога не беше се къпала) и направо смърдеше на онази гадост, която сипваха в бутилките на делтите и епсилоните (не, това за Бърнард не беше вярно!), определено вонеше на алкохол. При първата възможност Линайна се изскубна от прегръдката й.
Насреща й стоеше подпухнало и разкривено лице; клетницата плачеше.
— О, мила моя, мила моя — започна да се лее на пресекулки словесният поток. — Да знаехте само колко се радвам — след всичките тези години! Цивилизовано лице. Да, и цивилизовани дрехи. Защото вече си мислех, че никога няма да зърна пак истинска ацетатна коприна. — Тя попипа ръкава на ризата на Линайна. Ноктите й бяха почернели. — Ами тези възхитителни вискозенокадифени къси панталонки! Знаете ли, мила, аз още си пазя старите дрехи, онези, с които дойдох тук; прибрала съм ги в сандъка. После ще ви ги покажа. Макар че ацетатът целият е станал на дупки. А какъв прекрасен бял патрондаш имах — макар че трябва да призная, че вашият зелен марокен е още по-прекрасен. Само че на мен този патрондаш не ми помогна. — Сълзите й отново закапаха. — Джон сигурно ви е разказал. Какво трябваше да изстрадам — и при това без грамче сома! Само някакво питие, наречено мескал, което Попе ми носеше от време на време. Попе е едно момче, което познавах. Но след това от него, от този мескал де, ти става толкова зле и ти се гади от пейотъла, а освен това винаги на следващия ден ти е още по-зле, защото изпитваш онова ужасно чувство на срам. О, колко много се срамувах! Само си представете: аз, една бета, да родя бебе; поставете се на моето място. (Само при мисълта за това Линайна потрепери.) Макар че нямах никаква вина, кълна се; и все още не разбирам как се случи, при положение, че правех целия комплекс от малтусиански упражнения — целия, от начало до край — винаги го правех, кълна се, но въпреки това се случи, а, разбира се, тук нямаше и помен от Абортен център. А между другото онзи Център в Челси все още ли съществува? — попита тя. Линайна кимна. — И все така ли е облян в светлина всеки вторник и петък? — Линайна отново кимна. — Тази прекрасна розова стъклена кула! — Горката Линда вдигна лице и със затворени очи възторжено съзерцаваше запомнената яркоосветена картина. — И реката нощем! — прошепна тя. Едри сълзи закапаха бавно изпод плътно спуснатите клепачи. — И вечер да се прибереш с вертолета от Стоук Поуджес. И след това гореща вана и вибровакуумен масаж… Но уви! — Тя си пое дълбоко въздух, разтърси глава, отново отвори очи, подсмръкна веднъж-дваж, издуха нос с пръсти и ги избърса в полата на туниката си. — О, извинявайте много! — рече тя в отговор на неволната гримаса на погнуса, която направи Линайна. — Как можах да го направя! Съжалявам. Но какво да се прави, когато тук няма никакви носни кърпи. Спомням си как ме разстройваше цялата тази мръсотия и как нищо — нищичко не беше стерилно. Когато ме донесоха тука, имах ужасна порезна рана на главата. Не можете да си представите с какво я посипаха. С нечистотии, само с нечистотии. Често им казвах: „Цивилизация означава стерилизация.“ А също и: „Стрептококи и бацили армия несметна — без хубава баня и без тоалетна“ — все едно че бяха деца. Но те, естествено, не разбираха. И как да разберат? И накрая мисля, че свикнах с тази мръсотия. И наистина как можеш да поддържаш чистота, когато дори няма инсталирана топла вода? Я погледнете тези дрехи! Тази гадна вълна не е като ацетатната. Тя няма износване. И трябва да я закърпиш, щом се прокъса. Да, но аз съм бета. Работех в Залата за оплождане и никой никога не ме е учил да върша подобни неща. А и не ми беше работа да ги върша. Освен това никога не е било редно да се кърпят дрехи. Щом по тях се появят дупки — хвърли ги и си купи нови. „Много кръпки — празна кесия.“ Не е ли така? Кърпенето е противообществено деяние. Тук обаче всичко е различно. Все едно да живееш с луди. Всичко, което те вършат, е налудничаво. — Тя се огледа и макар и да видя, че Джон и Бърнард ги бяха оставили и се разхождаха нагоре-надолу сред праха и боклука пред къщата, пак сниши поверително глас и се наведе толкова близо, че излизащата от устата й воня на ембрионална отрова раздвижи мъха по лицето на Линайна, която цялата настръхна и се сви. — Да вземем например начина, по който тук се взаимообладават — прошепна дрезгаво тя. — Налудничав, уверявам ви, напълно налудничав. Всеки принадлежи на всички останали — нали така? Нали така? — упорствуваше тя, като дърпаше Линайна за ръкава. Линайна кимна с извърната настрани глава, изпусна въздуха, който бе задържала в гърдите си, и успя да си поеме друг, относително по-чист. — Е, а тук — продължи Линда — никой не бива да принадлежи на повече от един човек. И ако те обладават по обичайния начин, останалите те имат за порочна и за противообществен елемент. Ненавиждат те и те презират. Веднъж дойдоха цяла глутница жени и ми направиха сцена, задето мъжете им ме посещавали. А защо не? И като се нахвърлиха отгоре ми… Не, беше направо страшно. Даже не мога да ви разкажа за това. — Линда закри лице и потрепера. — Жените тук са толкова омразни. Смахнати, смахнати и жестоки. И разбира се, нямат и понятие от малтусиански упражнения, от бутилки, от преточване или нещо от този род. Ето защо и раждат деца, непрекъснато — като кучки. Толкова е противно! И само като си помисля, че и аз… О, Форд, Форд, Форд! И все пак Джон
наистина ми беше голяма утеха. Не знам какво бих правила без него. Въпреки че той толкова се разстройваше всеки път, когато някой мъж… Дори когато беше още съвсем малък. Веднъж (но това се случи, когато бе вече по-голям) той се опита да убие горкия Вайхусива — или май беше Попе? — само защото ме обладаваха понякога. Защото така и не успях да го накарам да проумее, че при цивилизованите хора трябва да е именно така. Според мен лудостта е заразна. Във всеки случай Джон май се е заразил от индианците. Защото той, естествено, прекарваше много време сред тях. Въпреки че се държаха така отвратително с него и не му позволяваха да върши нещата, които вършеха останалите момчета. Което донякъде бе от полза, защото ме улесни да му дам известно обучение. Макар че нямате представа колко е трудно това. Има толкова много неща, които не знам, а и не ми влизаше в работата да знам. Искам да кажа, че когато едно дете те попита как лети хеликоптерът или кой е създал света — е, какво можеш да му отговориш, ако си само една бета и винаги си работила в Залата за оплождане? Какво можеш да отговориш?