Глава осма
Навън, в здрача, сред купищата смет (сега там вече ровеха четири кучета) Бърнард и Джон бавно се разхождаха напред-назад.
— Толкова ми е трудно да проумея всичко това, да си го представя — говореше Бърнард. — Сякаш живеем на различни планети, в различни векове. Майка, и цялата тази мръсотия, и божества, и старост, и болести… — Той поклати глава. — Почти невъобразимо. Никога не ще успея да го разбера, освен ако не ми обясните.
— Какво да обясня?
— Ето това — Бърнард посочи към пуеблото. — И онова — сега сочеше към къщичката извън селото. — Всичко. Целият ви живот.
— Но какво има толкова за разказване?
— От началото. Откакто се помните.
— Откакто се помня. — Навъси се Джон. Настъпи продължително мълчание.
Беше доста горещо. Бяха изяли много царевични питки и сладка царевица. Линда каза: „Ела да си легнеш, миличко.“ Легнаха си заедно в голямото легло. „Попей ми“ — и Линда запя. Изпя „Стрептококи и бацили — армия несметна“ и „Нани-на, заспи, детенце, в светло чистичко шишенце.“ Гласът й все повече и повече се отдалечаваше…