Събуди се стреснат от силен шум. До леглото стоеше някакъв мъж — огромен и страховит. Мъжът говореше нещо на Линда, а Линда се смееше. Беше придърпала одеялото до брадичката си, но мъжът го издърпа пак надолу. Косите му бяха като две черни въжета, а над лакътя си имаше прекрасна сребърна гривна със сини камъни. Гривната му хареса, но въпреки това бе уплашен и зарови лице в тялото на Линда. Линда го притисна с ръка и той се поуспокои. С онези, другите странни индиански думи, които той не разбираше толкова добре, тя каза на мъжа:
— Не и в присъствието на Джон.
Мъжът го погледна, после отново изгледа Линда и промълви няколко думи.
— Не! — отговори Линда.
Но мъжът се надвеси над него — лицето му бе огромно и зловещо, черните въжета от сплетена коса докоснаха одеялото.
— Не! — повтори Линда и Джон усети как ръката й го притисна по-здраво. — Не, не!
Но мъжът го сграбчи за единия лакът; заболя го. Той изпищя. Мъжът протегна и другата си ръка и го повдигна. Линда продължаваше да го притиска и все така повтаряше:
— Не, не!
Мъжът каза нещо рязко и гневно и изведнъж ръцете й пуснаха Джон.
— Линда, Линда! — Джон риташе и се извиваше, но мъжът го занесе до вратата, отвори я, остави го на пода в средата на другата стая и си излезе, като затвори вратата след себе си. Джон стана и се втурна към вратата. Застанал на пръсти, едва стигаше голямото дървено резе. Повдигна го и натисна, но вратата не се отвори. — Линда! — изкрещя той. Тя не отговори.
Спомняше си една огромна полутъмна стая; в нея имаше някакви големи дървени неща с навързани по тях конци, наобиколени от много жени — правят одеяла, обясни му Линда. Линда му каза да седне в ъгъла при другите деца, а тя отиде да помага на жените. Той дълго си игра с момченцата. Най-неочаквано жените се развикаха и ето че изблъскаха Линда, а Линда плачеше. Тя тръгна към вратата и той се затича след нея. Попита я защо й се сърдят жените.
— Защото счупих нещо — отвърна. И тогава и тя се разсърди. — Откъде да знам как става това тяхно омразно тъкане? — рече тя. — Долни диваци.
Той я попита какво е това диваци.
Когато се върнаха у дома, Попѐ ги чакаше на вратата и влезе с тях вътре. Той носеше голяма кратуна, пълна с някаква течност, на вид като вода, само че не беше вода, а някакво зловонно питие, което изгаряше устата и те караше да кашляш. Линда отпи и Попе отпи, а после Линда много се смя и говори на висок глас; и след това тя и Попе отидоха в другата стая. Когато Попе си замина, той влезе в стаята. Линда лежеше в леглото и бе така дълбоко заспала, че той не успя да я събуди.
Попе започна да идва често. Той обясни, че тази течност в кратуната се нарича „мескал“, а Линда каза, че тя трябва да се нарича „сома“, само дето от нея на другия ден се чувствуваш зле. Джон мразеше Попѐ. Мразеше ги до един — всички онези мъже, които посещаваха Линда. Един следобед, след като бе играл с другите деца — спомняше си, че бе студено и че по планините имаше сняг, — той се прибра вкъщи и чу гневни гласове откъм спалнята. Бяха женски гласове и изричаха думи, които той не разбираше, но съзнаваше, че са ужасни. После изведнъж: тряс! — нещо се прекатури, чуха се бързи стъпки и се разнесе нов трясък и някакъв шум — все едно че удряха муле, само че не толкова кокалесто; и тогава Линда изпищя. „О, недейте, недейте, недейте!“ — нареждаше тя. Той се втурна в стаята. Там имаше три жени с тъмни одеяла. Линда бе просната на леглото. Една от жените я държеше за китките. Другата бе легнала върху краката й, за да не може да рита. Третата я налагаше с камшик. Веднъж, два пъти, три пъти; и всеки път Линда надаваше писък. През плач той задърпа крайчето на одеялото на жената с камшика.
— Моля ви се, моля ви се.
Тя го отблъсна със свободната си ръка. Камшикът отново се стовари и Линда отново изпищя. Той сграбчи с две ръце огромната кафеникава ръка на жената и я захапа с всичка сила. Жената изрева, издърпа ръката си и така го блъсна, че той падна. Докато лежеше на земята, тя го удари три пъти с камшика. Такава силна болка не беше изпитвал — все едно че го опари огън. Камшикът изсвистя и отново се стовари. Само че този път Линда бе тази, която изпищя.
— Но защо искаха да ти причинят болка, Линда? — попита той още същата вечер. Джон плачеше, защото червените следи от камшика по гърба му все още ужасно го боляха. Но плачеше и защото хората бяха толкова противни и несправедливи и защото той бе само едно малко момче и нищо не можеше да им направи. Линда също плачеше. Тя не беше дете, но не беше и достатъчно силна, за да се бори срещу трите наведнъж. А и не беше справедливо.