Линда го научи да чете. С парченце въглен му рисуваше картинки по стената — приклекнало животно, бебе в бутилка, после изписваше и букви. КОТКАТА Е ПРИ ТОПКАТА. ДЕТЕНЦЕТО Е В ШИШЕНЦЕТО. Той възприемаше бързо и лесно. Когато се научи да чете всички думи, които му пишеше на стената, Линда отвори големия си дървен сандък и извади изпод онези смешни червени панталонки, които никога не носеше, тъничка книжка. Той често я бе виждал и преди. „Когато станеш по-голям — бе казвала тя, — тогава ще можеш да я четеш.“ Е, сега той бе вече достатъчно голям. Беше горд.
— Боя се, че едва ли ще ти се види много вълнуваща — рече тя. — Но е единствената, която имам. — Тя въздъхна. — Да можеше само да зърнеш прекрасните машини за четене, които използувахме в Лондон!
Той започна да срича: „Химическо и бактериологическо обучение на зародиша. Практическо ръководство за обслужващия Зародишната банка персонал от каста «Бета».“ Беше му потребен четвърт час, за да прочете само заглавието. Той захвърли книгата на пода.
— Мръсна, гадна книга! — рече той и заплака.
Момчетата продължаваха да си пеят своята ужасна песен за Линда. Освен това понякога му се присмиваха, че е окъсан. Скъсаше ли му се някоя дреха, Линда не умееше да я закърпи. Тя му обясни, че в Другия свят хората изхвърлят скъсаните си дрехи и си купуват нови.
— Парцаливко, парцаливко! — крещяха му децата. „Ама аз пък мога да чета — казваше си мислено той. — А те не могат. Те дори и не знаят какво е това четене.“ И ако си мислеше достатъчно настойчиво за четенето, беше сравнително лесно да се преструва, че не го е грижа, когато му се подиграват. Той помоли Линда пак да му даде книгата.
Колкото повече му се присмиваха момчетата, толкова по-упорито залягаше на четенето. Скоро вече можеше да чете безгрешно всички думи. Дори и най-дългите. Но какво означаваха те? Попита Линда, но даже и когато съумяваше да му отговори, тя като че ли не обясняваше много ясно. А обикновено изобщо не можеше да отговори.
— Какво представляват химикалите? — питаше той.
О, химикали са магнезиевите соли и алкохолът, с помощта на който всички делти и епсилони остават дребни и недоразвити, и калциевият карбонат, който спомага за растежа на костите, и изобщо веществата от този род.
— Но как се правят химикалите, Линда? Откъде се вземат?
— Ами, не знам. Доставят ги в бидони. И щом бидоните се изпразнят, обаждаш се до склада за химикали за нови. Предполагам, че ги произвеждат хората от склада за химикали. Или пък ги поръчват от фабриката. Не знам. Никога не съм се занимавала с химия. Винаги съм работила само със зародиши.
Същото се повтаряше винаги когато попиташе за нещо. Линда, изглежда, никога не знаеше. Старците от пуеблото даваха далеч по-определени отговори.
— Семената на хората и всички същества, семената на слънцето, семената на земята и семената на небето — всички тези семена били сътворени от мъглата на живота. И така светът има четири утроби и Авонавилона поставил семената в най-долната от четирите утроби. И постепенно семената започнали да набъбват…
Един ден (Джон изчисли по-сетне, че трябва да е било скоро след дванадесетия му рожден ден) той се прибра у дома и намери върху пода в спалнята книга, която никога дотогава не бе виждал. Беше дебела книга и на вид бе много стара. Подвързията бе изгризана от мишки, някои от страниците бяха раздърпани и смачкани. Той я вдигна и погледна заглавната страница: книгата се наричаше „Събрани съчинения на Уилям Шекспир“.
Линда лежеше в леглото и си посръбваше от една чаша от ужасния вонящ мескал.
— Донесе я Попе — каза тя. Дебел и дрезгав, гласът й прозвуча като чужд. — Търкаляла се в един от сандъците в Кивата на Антилопите18. Смята се, че е престояла там стотици години. Сигурно е така, защото й хвърлих един поглед и ми се стори, че е пълна с глупости. Нецивилизована. Но за теб ще е достатъчно добра, за да усъвършенствуваш четенето си. — Тя отпи една последна глътка, остави чашата на пода, обърна се ребром, изхълца един-два пъти и заспа.