Странните думи прокънтяха в съзнанието му, избоботиха като говореща гръмотевица, като барабаните при летните танцови празненства — ако барабаните можеха да проговорят като мъжете, които пеят химна на Царевицата — красиви звуци, толкова красиви, че да заплачеш; като стария Мицима, когато изрича магия над своите пера, гравираните си тояги и късчетата кост и камък: Кятлаиилу силокве силокве силокве. Кяй силу силу цитъл! — но бяха по-хубави от магията на Мицима, защото тези думи — самите те една ужасно красива магия — имаха по-богат смисъл и защото му говореха, говореха му прекрасно и полуразбираемо за Линда; за Линда, която лежеше и хъркаше там с онази празна чаша до леглото, за Линда и Попѐ, Линда и Попѐ.
Той все повече и повече намразваше Попе. „Че някой може да ти се усмихва и пак да е злодей.“20 Безмилостен, коварен, развратен, безсърдечен злодей. Какво ли точно означаваха тези думи? Не ги разбираше напълно. Но тяхната магия бе могъща и продължаваше да кънти в главата му и като че ли никога дотогава не бе мразил истински Попе, никога не го бе мразил истински, защото никога не бе успявал да каже колко много го мрази. Сега обаче вече имаше тези думи, които звучаха като барабани, песен и магия. Тези думи и тази необикновена, необикновена приказка, от която бяха взети (не можеше да проумее нищо от нея, но тя беше прекрасна, въпреки всичко прекрасна!). Те му дадоха основание да мрази Попе и от тях омразата му стана по-действителна, дори самият Попе стана по-действителен.
Един ден, като се прибра от игра, вратата на вътрешната стая бе отворена и той ги видя легнали двамата в леглото, заспали — бялата Линда и редом с нея почти черният Попе, проврял ръка под раменете й, другата черна ръка положил върху гръдта й, а едната от дългите му плитки — увита около гърлото й, като черна змия, която се опитва да я удуши. Кратуната на Попе и чашата бяха на пода до леглото. Линда хъркаше.
Сърцето му сякаш се стопи и остави празна дупка. В гърдите му бе пусто. Пусто и студено и толкова болно и замаяно. Облегна се на стената, за да не падне. Безмилостен, коварен, развратен… Като барабани, като мъже, пеещи в чест от Царевицата, като магия думите се лееха и лееха в съзнанието му. Вече не му беше студено — отведнъж му стана горещо. Страните му пламнаха от нахлулата в тях кръв, стаята заплува и пред очите му притъмня. Той изскърца със зъби. „Ще го убия, ще го убия, ще го убия!“ — повтаряше си той. И в съзнанието му неочаквано изплуваха нови думи:
Магията бе на негова страна, магията обясняваше и даваше заповеди. Той се върна отново във външната стая. „… в пиянски сън…“ Ножът за месо лежеше на пода близо до огнището. Той го грабна и се промъкна отново на пръсти до вратата. „… в пиянски сън, в пиянски сън…“ Прекоси тичешком стаята и заби ножа — ооо, кръв! — отново го заби и тъй като Попе започна да се отърсва от съня си, вдигна ръка, за да забие ножа още веднъж, но откри, че са уловили ръката му, че я стискат и… ооох! — и извиват. Не можеше да помръдне, бе уловен в капан; насреща му, съвсем наблизо, вторачили се в неговите, блестяха черните очички на Попе. Той извърна поглед. Върху лявото рамо на Попе имаше две рани.
— О, има кръв! — викаше Линда. — Има кръв! — Тя изобщо не можеше да понася да гледа кръв. Попе вдигна другата си ръка — за да го удари, помисли си той. Наежи се да посрещне удара. Но ръката само го улови за брадичката и обърна лицето му, така че трябваше отново да срещне погледа на Попе. Дълго, дълго, безкрайни часове. И неочаквано — пряко волята си — Джон заплака. Попе избухна в смях.
— Махай се! — рече той с другите, индианските думи. — Махай се, храбри ми Ахайюта.
Той побягна в другата стая, за да скрие сълзите си.
— Вече си петнадесетгодишен — рече с другите, индианските думи старият Мицима. — Сега мога да те уча как да обработваш глината.
Клекнали до реката, те се заловиха за работа.
— Най-напред — каза Мицима, като взе с две ръце буца влажна глина — правим малка луна. — Старецът стисна буцата и я превърна в диск, после огъна краищата му и луната си превърна в плитка чаша.
Бавно и непохватно Джон повтаряше прецизните движения на стареца.
— Луна, чаша, а сега змия — Мицима разточи друго парче глина в дълга гъвкава тояжка, зави я на колело и я залепи по ръба на чашата. — После още една змия. И още една. И още една. — Полека-лека Мицима майстореше стените на делвата — тя беше тясна, издуваше се и отново се стесняваше към шийката. Мицима мачкаше, потупваше, приглаждаше и стържеше; и ето че накрая пред тях застана цяла-целеничка познатата малпаиска делва за вода, но нежно бяла вместо черна и все още мека на пипане. До нея стоеше неговото собствено произведение — разкривената пародия на делвата на Мицима. Като погледна двете делви, Джон неохотно се засмя.