— Но следващата ще бъде по-хубава — рече той и започна да навлажнява нова буца глина.
Да майстори, да придава форма, да усеща как пръстите му придобиват умение и сила — това му доставяше невероятно удоволствие.
— „Витамини А, В, С и Д — припяваше си той, докато работеше, — без тях не може никое дете.“
И Мицима си пееше — песен, в която се говореше за убиването на мечка. Работиха цял ден и през целия ден голямо и дълбоко щастие изпълваше сърцето на Джон.
— Другата зима — каза старият Мицима — ще те науча как се прави лък.
Той стоя дълго отвън пред къщата; най-сетне церемониите вътре свършиха. Вратата се отвори; те излязоха. Пръв излезе Котлу — дясната му ръка бе протегната напред и здраво стисната в юмрук, сякаш криеше някакъв скъпоценен камък. Киакиме го следваше, стиснала по същия начин ръката си в юмрук, който бе протегнала напред. Те крачеха в мълчание, в мълчание вървяха подир тях братята и сестрите, и братовчедите, и цяла тълпа стари хора.
Те излязоха от пуеблото и прекосиха платото. На ръба на скалите се спряха и застанаха с лице пред ранното утринно слънце. Котлу отвори юмрук. Върху дланта му белееше щипка царевично брашно, облъхна я с дъх, измърмори няколко думи и хвърли брашното, шепата бял връх, към слънцето. Киакиме направи същото. После бащата на Киакиме пристъпи напред и като вдигна нагоре покрита с пера обредна тояга, произнесе дълга молитва, след което запрати и тоягата към слънцето.
— Свърши се — изрече на висок глас старият Мицима. — Вече са женени.
— Едно нещо мога да кажа — заговори Линда, като си тръгваха, — толкова много шум за нещо толкова незначително. В цивилизованите страни, когато някое момче и някое момиче искат да се взаимообладават, те просто… Но къде отиваш. Джон?
Той не обърна внимание на виковете й, а продължи да бяга надалеч, надалеч оттук, където и да е, само да остане сам.
„Свърши се.“ Непрекъснато чуваше думите на стария Мицима. Свърши се, свърши се… Тайно и отдалеч, но страстно и отчаяно, и безнадеждно той бе обичал Киакиме. А сега всичко бе свършено. Беше на шестнадесет години.
При пълнолуние в Кивата на Антилопите щяха да се разкриват тайни, щяха да се извършат и родят тайнства. Момчетата щяха да слязат долу в кивата и щяха да излязат оттам мъже. Момчетата до едно се страхуваха, но в същото време изгаряха от нетърпение. И най-сетне денят настъпи. Слънцето залезе, изгря луната. Той тръгна с останалите. На входа на кивата стояха загадъчни мъже; към червено осветените дълбини се спускаше дървена стълба. Първите момчета вече започнаха да слизат. Неочаквано един от мъжете пристъпи напред, сграбчи го за лакътя и го издърпа от редиците. Той се отскубна и отново се пъхна сред другите момчета. Този път мъжът го удари, оскуба го за косата.
— Това не е за теб, белокоско.
— Това не е за сина на онази кучка — обади се друг от мъжете.
Момчетата се разсмяха.
— Махай се! И тъй като той продължаваше да се увърта покрай групата, мъжете отново се разкрещяха: — Махай се!
Един от тях се наведе, взе камък и го запокити.
— Махай се, махай се, махай се! — Заваля градушка от камъни. Окървавен, той бежешком потъна в мрака. От осветената в червено кива долетя пеене. Последните момчета вече се бяха спуснали по стълбата. Бе останал съвсем сам.
Съвсем сам, извън пуеблото, върху голата равнина на скалистото плато. Скалата се белееше като кости на лунната светлина. Долу, в долината, койотите виеха срещу луната. Ударените места го боляха, раните продължаваха да кървят, но той не плачеше от болка; плачеше, защото бе съвсем сам, защото бе прокуден сам-самичък в този мъртвешки свят от скали и лунна светлина. Седна на ръба на бездната. Луната остана зад гърба му; той втренчи поглед надолу, в черната сянка на платото, в черната сянка на смъртта. Беше достатъчна само една крачка, един малък скок… Протегна на лунната светлина дясната си ръка. От раната на китката му продължаваше да капе кръв. На няколко секунди падаше по една капка, тъмна, почти безцветна на безжизнената светлина. Кап, кап, кап. Утре и утре, и утре…