— „О, прекрасен нов свят! — повтори той. — Ах, колко прекрасни били човеците! И как щастлив си със тях, прекрасен нов свят.“24 Незабавно да тръгваме.
— Понякога се изразявате прекалено странно — каза Бърнард, втренчил се учудено в момъка. — Няма ли да е по-добре да изчакате, докато видите с очите си този нов свят?
Глава девета
Линайна бе убедена, че след този страшен и ужасен ден й се полага пълна и абсолютна почивка. Щом се върнаха в хижата, тя незабавно изгълта шест половинграмови таблетки сома, легна в леглото и след десетина минути се отправи към лунната вечност. Щяха да минат най-Малко осемнадесет часа, преди да се завърне отново във времето.
През това време Бърнард лежеше с ококорени очи в мрака и размишляваше. Заспа едва късно след полунощ. Късно след полунощ, но безсънието му не остана безплодно — той вече имаше готов план.
Точно в десет на следващата сутрин пилотът е осминка негърска кръв, облечен в своята зелена униформа на каста „Гама“, слезе от вертолета. Бърнард го чакаше сред агавите.
— Госпожица Краун замина на соматичен излет — обясни той. — Едва ли ще се върне преди пет. Което ни осигурява седем часа.
Той можеше да отлети до Санта Фе, да си свърши всичките задачи, които му предстояха, и да се върне в Малпаис много преди тя да се събуди.
— Дали тук ще е в безопасност съвсем сама?
— Тук е безопасно като в хеликоптер — увери го пилотът.
Те се качиха в машината и незабавно излетяха. В десет и тридесет и четири кацнаха върху покрива на Централната поща в Санта Фе, в десет и тридесет и седем Бърнард се свърза с кабинета на Вселенския контрольор в „Уайтхол“, в десет и тридесет и девет разговаряше с четвъртия личен секретар на негово фордородие, в десет и четиридесет и четири повтаряше разказа си на първия секретар, а в десет и четиридесет и седем и половина в ушите му прозвуча плътният звучен глас на самия Мустафа Монд.
— Осмелих се да предположа — заекна Бърнард, — че ваше фордородие може да сметне, че този случай ще представлява голям интерес за науката.
— Да, аз наистина смятам, че той представлява голям интерес за науката — изрече плътният глас. — Доведете тези два индивида със себе си в Лондон.
— На ваше фордородие е известно, че ще ми е необходим специален пропуск…
— Точно в този момент — прекъсна го Мустафа Монд — се изпращат необходимите разпореждания до Управителя на Резервата. Вие незабавно ще се отправите към канцеларията му. Приятна сутрин, господин Маркс.
Отсреща прекъснаха. Бърнард окачи слушалката и забърза към покрива.
— Към канцеларията на Управителя — рече той на пилота гама с осминка негърска кръв.
В десет и петдесет и четири Бърнард вече се ръкуваше с Управителя.
— Драго ми е, господин Маркс, много ми е драго — радостта му бе почтително-сдържана. — Току-що получихме специални разпореждания…
— Известно ми е — прекъсна го Бърнард. — Само преди няколко секунди разговарях по телефона с негово фордородие. — Отегченият му тон намекваше, че му е навик да разговаря с негово фордородие всеки фордов ден. Той се тръшна в едно кресло. — Дали ще имате добрината да привършите с необходимите формалности колкото е възможно по-скоро? Колкото е възможно по-скоро — повтори той натъртено. Всичко това му доставяше неимоверно удоволствие.
В единадесет часа и три минути той вече имаше в джоба си всичките необходими документи.
— Довиждане — рече той снизходително на Управителя, който го изпроводи чак до вратите на асансьора. — Довиждане.
Отиде в хотела, взе вана, направи си вибровакуумен масаж и електролитно бръснене, изслуша предобедните новини, погледа половин час телевизия, изяде, без да бърза, обеда си и в два и половина отлетя обратно с пилота гама в Малпаис.
Момъкът стоеше отвън пред хижата.
— Бърнард! — извика той. — Бърнард!
Отговор нямаше.
С мокасините си от еленова кожа той безшумно се завтече по стъпалата нагоре и натисна бравата на вратата. Беше заключено.
Бяха си заминали. Заминали! Това бе най-ужасното нещо, което някога му се бе случвало. Тя сама го бе поканила да ги посети, а сега бяха заминали. Джон седна на стъпалата и заплака.
След половин час му хрумна да надзърне през прозореца. Първото нещо, което видя, бе зелен куфар с инициалите „Л.К.“, изписани върху капака. В гърдите му като пламък лумна радост. Взе от земята камък. Разбитото стъкло се посипа със звън. Миг по-късно той бе вече в стаята. Отвори зеления куфар и изведнъж вдъхна парфюма на Линайна, който изпълни дробовете му с нейното въздушно същество. Сърцето му лудо заби: още миг и щеше да загуби съзнание. После, като се наведе над този скъпоценен сандък, той започна да пипа, да вдига на светлината, да разглежда внимателно. Циповете на резервните вискозенокадифени панталонки на Линайна бяха първоначално загадка, но веднъж разгадана, тя се превърна в удоволствие. Зъъп и зъъп, и пак зъъп и зъъп — той бе очарован. Зелените й чехли бяха най-прекрасното нещо, което някога бе виждал. Разгъна чифт долен гащеризон с цип, изчерви се и набързо го прибра, но целуна една парфюмирана ацетатна носна кърпичка и уви някакъв шал около врата си. Като отваряше една кутийка, разсипа облак от ароматна пудра. Тя посипа ръцете му като с брашно. Отри ги о гърдите, раменете и голите си лакти. Прелестно ухание! Той затвори очи. Потри буза о напудреното си рамо. Допир на мека кожа по лицето му, аромат на мускус в ноздрите му — сякаш самата тя бе тук.