— Да, мога! — отвърна гръмко Бърнард.
Леко слисано, но все така величествено. Директорът каза:
— Тогава представете го.
— Разбира се, само че доводът е в коридора. Един момент. — С бърза стъпка Бърнард се отправи към вратата и със замах я отвори. — Влезте! — изкомандува той и доводът влезе и се представи.
Разнесе се ахкане и ропот на удивление и ужас, някаква девойка изпищя; покачил се върху стол, за да вижда по-добре, някой катурна две епруветки, пълни със сперматозоиди. Подпухнала, с увиснали меса — зловещо чудовище на средна възраст сред тези стегнати млади тела и свежи лица, — Линда вървеше към средата на Залата, като кокетно се усмихваше със своята щърба и повехнала усмивка и олюляваше, както тя си мислеше, сладострастно огромния си ханш. Бърнард крачеше редом с нея.
— Ето го! — рече той и посочи Директора.
— Да не би да смятахте, че няма да го позная? — попита с негодувание Линда и се обърна към Директора: — Разбира се, че те познах. Томакин, и щях да те позная навсякъде, сред хиляди други. Но май ти си ме забравил. Не си ли спомняш? Не си ли спомняш своята Линда, Томакин? — Тя стоеше, вперила очи в него, килнала глава на една страна, като продължаваше да се усмихва, но като срещна гримасата на погнуса, замръзнала върху лицето на Директора, усмивката й започна постепенно да става все по-малко и по-малко самоуверена, потрепна и накрая угасна. — Не си ли спомняш, Томакин? — повтори тя с глас, който трепереше. В погледа й се четеше тревога и мъка. Осеяното с петна повехнало лице се изкриви гротескно в гримаса на дълбока скръб. — Томакин! — Тя протегна ръце. Някой започна да хихика.
— Какво — заговори Директорът — означава тази чудовищна…
— Томакин! — Тя се втурна напред, като повлече след себе си одеялото, обви ръце около шията му и зарови лице в гърдите му.
Гръмна бурен смях.
— … тази чудовищна дебелашка шега, която цели да ме направи за смях? — изкрещя Директорът.
С поаленяло лице той се опита да се освободи от прегръдката й. Тя се притискаше отчаяно.
— Но аз съм Линда. Линда! — Гласът и се удави в смеха. — И родих от теб бебе! — изпищя тя, надвивайки врявата. Внезапно настъпи ужасна тишина; очите блуждаеха неловко, без да знаят накъде да погледнат. Изведнъж Директорът пребледня, спря да се дърпа и като я улови за китките, се втренчи ужасено в нея. — Да, бебе — и станах негова майка. — Тя подхвърли това сквернословие като предизвикателство сред оскърбената тишина и най-неочаквано, като се откъсна от него, закри засрамена, ах, колко засрамена, лице и се разрида: — Вината не беше моя. Томакин. Та нали винаги си правех упражненията? Нали? Винаги… Нямам представа как… Ако само знаеше колко бе ужасно, Томакин… И все пак той ми беше голяма утеха. — И като се обърна към вратата, тя извика: — Джон! Джон!
Той влезе незабавно, поспря за миг още щом пристъпи прага, огледа се, после с обутите си в мокасини нозе безшумно прекоси бързо залата, падна на колене пред Директора и изрече с ясен глас:
— Татко мой!
Тази дума (защото „татко“ не беше толкова цинична дума, колкото „майка“, която бе така тясно свързана с гадостта и нравствената поквара да родиш дете, а бе по-скоро противна, отколкото порнографска или цинична), тази комично неприлична дума отприщи станалото съвсем непоносимо напрежение. Избухна смях, неудържим, почти истеричен, който заприижда вълна подир вълна, сякаш никога нямаше да секне. „Татко мой“ — и това се отнасяше за Директора! „Татко мой!“ О, Форд, о, Форд! Това беше наистина великолепно. Крясъците и гръмогласният хохот гръмнаха отново, лицата сякаш заплашваха след миг да се разпаднат на съставните си части лееха се потоци от сълзи. Бяха прекатурени още шест епруветки със сперматозоиди. „Татко мой!“