Дивакът въздъхна дълбоко.
— Оптималният кастов състав на населението — продължи Мустафа Монд — се моделира на принципа на айсберга — осем девети под водолинията и една девета — над нея.
— А онези под водолинията щастливи ли са?
— По-щастливи от онези над нея. По-щастливи например от тези ваши приятели тук — посочи той.
— Въпреки противната си работа?
— Противна ли? Те не я имат за противна. Напротив — обичат си я. Смятат я за лека и детински проста. Никакво напрягане на ума или на мускулите. Седем часа и половина лек труд, който не изморява, а после — дажбата сома и игри, и свободно съвкупляване, и емоцилми. Какво повече могат да искат? Наистина — добави той — биха могли да поискат намаляване на работното време. И ние, естествено; можем да им осигурим такова намаляване. От техническа гледна точка ще е съвсем просто да намалим до три-четири часа на ден работното време на всички нисши касти. Но дали това ще ги направи по-щастливи? Не, няма да ги направи. Подобен експеримент е бил проведен преди повече от век и половина. В цяла Ирландия бил въведен четиричасов работен ден. И какъв бил резултатът? Смут и рязко нарастване на консумацията на сома — нищо повече. Тези три часа и половина допълнително свободно време не само че не се превърнали в извор на щастие, но и принудили хората непрекъснато да предприемат соматични излети. Изобретателското бюро е претъпкано с планове за нововъведения, осигуряващи икономия на труд. Имаме ги с хиляди. — Мустафа Монд замахна широко с ръка. — И защо не ги внедряваме ли? За доброто на самите труженици. Ще е направо жестоко да ги измъчваме с допълнително свободно време. Същото се отнася и за селското стопанство. Ако само поискаме, ние можем да добием по синтетичен път всяка наша хапка храна. Но не искаме. Предпочитаме една трета от населението да продължава да обработва земята. И това е за тяхно добро, защото процесът на добиването на храна от земята е по-продължителен, отколкото във фабриката. Освен това трябва да мислим и за нашата устойчивост. Ние не искаме да се променяме. Всяка промяна е заплаха за устойчивостта. Това е още една причина да бъдем така сдържани при внедряването на нови изобретения. Всяко чисто научно откритие е потенциално пагубно; следователно дори и на науката трябва понякога да се гледа като на евентуален враг. Да, дори и на науката.
— Науката ли? — Дивакът се начумери. Тази дума му беше позната. Само че не можеше да каже какво точно означава тя. Нито Шекспир, нито старците от пуеблото бяха споменавали някога думата „наука“, а от Линда бе чувал само най-смътни загатвания: науката бе нещо, с чиято помощ се правят вертолети, нещо, което те кара да гледаш с присмех на Празниците на Царевицата, нещо, което те предпазва да не се набръчкаш и да не ти опадат зъбите. Той положи отчаяно усилие да вникне в думите на Контрольора.
— Да — казваше Мустафа Монд, — ето още една добавка към цената, която плащаме за устойчивостта. Не само изкуството е несъвместимо с щастието — несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник.
— Как така! — възкликна учудено Хелмхолц. — Та нали ние непрекъснато твърдим, че науката е жизненоважна? Това е изтъркана хипнопедична мъдрост.
— Три пъти седмично между тринадесет и седемнадесетгодишна възраст — вметна Бърнард.
— А цялата тази пропаганда в полза на науката, която вършим в Института…?
— Да, но коя наука? — попита присмехулно Мустафа Монд. — Вие не сте изучавали точни науки, така че не можете да прецените. А навремето аз бях доста добър физик. Дори прекалено добър — достатъчно добър, за да осъзная, че нашата наука е чисто и просто една готварска книга с общоприета теория на готвенето, която никой няма право да оспорва, плюс списък с рецепти, към който не може да са прибави нищо без специално разрешение от главния готвач. Сега главният готвач съм аз. Но някога бях любознателен млад чирак в кухнята. Опитах се да сготвя нещичко по моя собствена рецепта. Извън общоприетата теория, по непозволена рецепта. Всъщност опитах се да се занимавам с малко истинска наука. — Той замълча.