— Но вие не сте отишли на остров — рече Дивакът, нарушавайки проточилото се дълго мълчание.
Контрольорът се усмихна.
— Точно с това и платих. Като избрах да служа на щастието. Щастието на другите — не моето собствено. Добре, че — добави той след известна пауза — на този свят има толкова много острови. Нямам представа как бихме се справили без тях. Може би щяхме да ви натикаме до един в камерата за безболезнено убиване на болни животни. Между впрочем, господин Уотсън, дали би ви допаднал тропическият климат? Маркизките острови, да речем, или Самоа? Или пък нещо по-освежително?
Хелмхолц се надигна от пневматичното си кресло.
— Бих предпочел крайно неблагоприятен климат — отговори той. — Убеден съм, че може да се пише, по-добре при по-неблагоприятен климат. Ако има повечко ветрове и бури например…
Контрольорът кимна в знак на одобрение.
— Вашата сърцатост ми допада, господин Уотсън. Наистина много ми допада. Точно толкова, колкото и официално я порицавам. — Той се усмихна. — Какво бихте казали за Фолкландските острови?
— Да, мисля, че са подходящи — отговори Хелмхолц. — А сега, ако нямате нищо против, ще отида да видя какво прави горкичкият Бърнард.
Глава седемнадесета
— Изкуството, науката — май сте платили доста висока цена за вашето щастие — рече Дивакът, когато останаха насаме. — Има ли и още!
— Ами религията, естествено — отговори Контрольорът. — Допреди Деветгодишната война е съществувало нещо, наричано бог. Колко забравям, вие сигурно знаете всичко за бога.
— Е… — Дивакът се поколеба. Искаше му се да каже нещо за самотата, за нощта, за високото скалисто плато, бялнало се на лунната светлина, за бездната и скока в непрогледната тъмнина, за смъртта. Искаше му се да говори, но не намираше думи. Такива думи нямаше и в Шекспир.
Контрольорът междувременно бе отишъл в другия край на стаята и отключваше един огромен сейф, вграден в стената между лавиците с книги. Тежката врата се отвори.
— Това е тема — заговори той, като ровеше из мрачната вътрешност на сейфа, — която винаги ме е интересувала изключително много. — Той извади дебел черен том. — Това например сигурно никога не сте чели.
Дивакът пое книгата.
— „Свещена Библия или книгите на Вехтия и Новия завет“ — прочете той на глас от заглавната страница.
— Нито пък тази. — Това бе тънка книжка без подвързия.
— „Подражанието на Христос“.
— Нито тази. — Той му подаде още един том.
— „Многообразието на религиозния опит“. От Уилям Джеймс45.
— А имам и още много други — продължи Мустафа Монд, като отново седна на мястото си. — Цяла колекция от стари порнографски книги. Бог — в сейфа, Форд — по лавиците. — Той посочи с усмивка към откритата си библиотека — към лавиците с книги и рафтовете, пълни с бобини за машини за четене и звукозаписни ролки.
— Но щом вие знаете за бог, защо тогава не им разкажете и на тях? — попита възмутено Дивакът. — Защо не им дадете книгите, в които се говори за бог?
— По същата причина, поради която не им давам и „Отело“ — те са овехтели, в тях се говори за бог отпреди стотици години. А не за сегашния бог.
— Но бог не се променя.
— Хората обаче се променят.