— И каква е разликата?
— Разликата е от земята до небето — отвърна Мустафа Монд. Той отново стана и отиде при сейфа. — Навремето е живял един човек на име кардинал Нюман46 — рече той. — Кардинал — възкликна той между другото — е било нещо от рода на Обществения архипеснопоец.
— „Аз, Пандулф, кардинал на дивния Милано.“47 Чел съм за тях в пиесите на Шекспир.
— Разбира се, че сте чели. Та, както ви казах, навремето живял един човек на име кардинал Нюман. А, ето и книгата! — Той я извади. — А щом взех нея, ще взема и ето тази книга. Тя е написана от един човек, който се нарича Мен дьо Биран. Бил е философ, ако имате представа какво е означавало това.
— Човек, който сънува по-малко неща, отколкото има по земята и небето48 — изрече незабавно Дивакът.
— Точно така. След малко ще ви прочета едно от нещата, които той наистина е сънувал. Междувременно чуйте какво е казал този стар Обществен архипеснопоец. — Той отвори книгата на мястото, обозначено с листче, и зачете: „Ние принадлежим на себе си толкова, колкото ни принадлежи онова, което притежаваме. Ние не сме сътворили себе си и не можем да властвуваме над себе си. Ние не сме господари на самите себе си. Ние сме собственост на Бога. И нима нашето щастие не се състои в това, че разбираме този въпрос именно така? Нима ще изпитаме някакво щастие или успокоение, ако смятаме, че принадлежим на себе си? Така може да си мислят младите и преуспелите. Те може да си мислят, че е велико нещо да правят всичко, както на тях им се струва, посвоему — да не зависят от никого, — да не трябва да мислят за нищо незримо, да живеят без досадата на неизменната благодарност, неизменната молитва, без неизменното съобразяване на делата си с нечия чужда воля. Но с течение на времето те, както и всички люде, ще открият, че независимостта не е създадена за човека — че тя е нещо неестествено, че е полезна само за кратко време, но че с нея няма да стигнем благополучно до своя край…“ — Мустафа Монд направи пауза, остави първата книга и като взе другата, запрелиства страниците. — Да вземем това например — рече той с плътния си глас и отново зачете: — „Човек остарява, той усеща в себе си онова присъщо чувство на немощ, отпуснатост и неразположение, които съпътствуват напредналата възраст; и като се чувствува така, той си въобразява, че е нещо болнав, приспивайки страховете си с мисълта, че това му окаяно състояние се дължи на някаква причина, която е у самия него и от която той се надява да се избави като от всяко друго заболяване. Напразни упования! Тази болест е старостта и какво ужасно заболяване е тя! Говори се, че именно страхът от смъртта и от онова, което идва след нея, кара хората, чиито години напредват, да се обръщат към религията. Собственият ми опит обаче е изградил у мен убеждението, че религиозното чувство е склонно да се развива, независимо от подобни терзания и упования, когато ние започнем да стареем; да се развива, защото щом страстите утихнат, щом въображението и чувствителността по-рядко се възбуждат и стават по-трудно възбудими, на нашия разум му олеква в работата; вече не го замъгляват образите, желанията и развлеченията, които са го погълвали преди; след което бог се появява сякаш иззад облак — нашата душа започва да чувствува, да вижда, обръща се към източника на всичката тази светлина — обръща се естествено и неизбежно, защото сега, когато всичко, що е придавало на света на чувствата живот и очарование, е започнало вече да изтича от нас, когато осезаемото съществувание не се подкрепя повече, нито от вътрешни, нито от външни впечатления, ние усещаме потребността да се облегнем на нещо непоклатимо, нещо, което никога няма да ни подведе — някаква реалност, абсолютна и вечна истина. Да, ние неизбежно се обръщаме към Бог, защото това религиозно чувство е по своята същност толкова чисто и така сладостно за душата, която го изпитва, че то ни обезщетява за всички други наши загуби.“ — Мустафа Монд затвори книгата и се облегна в креслото. — Едно от многото неща по земята и небето, за което тези философи даже и не са сънували (той описа широк кръг с ръка), сме ние, съвременният свят. „Можеш да си независим от бога единствено ако се радваш на младост и благоденствие, с независимост няма да стигнеш благополучно до своя край…“ И така, сега ние се радваме на младост и благоденствие до края на живота си. Какво следва от това? Очевидно, че ние можем да сме независими от бога. „Религиозното чувство ще ни обезщети за всички наши загуби.“ Но ние нямаме никакви загуби, за които трябва да бъдем обезщетени — следователно религиозното чувство е безполезно. И защо трябва да търсим заместител на младежките си страсти, когато тези младежки страсти никога не угасват в нас? Или заместител на развлеченията, когато продължаваме да вършим до последния си час всички младежки щуротии? Защо ни е потребен покой, когато нашите умове и тела продължават да изпитват удоволствие, когато са в движение, или пък утеха, щом си имаме сома? Или пък нещо непоклатимо, ЩОМ СИ имаме нашия обществен порядък?
46
48
По думите на Хамлет (д. I, сц. II):