— Тогава според вас излиза, че няма бог, така ли?
— Не, според мен твърде вероятно е да има.
— Тогава защо…?
Мустафа Монд го прекъсна.
— Но той се разкрива по различни начини на различните хора. Допреди Деветгодишната война се е разкривал такъв, какъвто е описан в тези книги. Сега…
— Как се разкрива сега? — попита Дивакът.
— Ами, разкрива се като отсъствие, сякаш изобщо не го е имало.
— Грешката е ваша.
— Наречете го грешка на цивилизацията. Бог не е 1 вместим с машините и научната медицина, и всеобщото щастие. Човек трябва да направи своя избор. Нашата цивилизация избра машините и медицината, и щастието. Ето защо трябваше да държа под ключ в сейфа тези книги. Те са неприлични. Хората ще бъдат потресени, ако…
Дивакът го прекъсна.
— Но нима не е естествено да чувствуваш, че има бог?
— По същия начин можете да попитате дали не е естествено човек да си закопчава панталоните с ципове? — рече язвително Контрольорът. — Напомняте ми за още един от онези древни мислители на име Брадли49. Той определил философията като изнамиране на неоснователни причини за онова, в което човек вярва инстинктивно. Като че ли човек е вярвал в нещо инстинктивно! Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях. Изнамирането на неоснователни причини за онова, в което човек вярва, поради други неоснователни причини — ето това е философията. Хората вярват в бог, защото са били обучавани да вярват в бог.
— Но въпреки това — упорствуваше Дивакът — съвсем естествено е да вярваш в бог, когато си сам — съвсем сам в нощта и си мислиш за смъртта…
— Сега обаче хората никога не остават сами — рече Мустафа Монд. — Ние ги заставяме да ненавиждат самотата и уреждаме живота им така, че е почти невъзможно някога да се почувствуват самотни.
Дивакът кимна мрачно. В Малпаис бе страдал, защото го бяха изолирали от обществения живот на пуеблото, в цивилизован Лондон страдаше, защото изобщо не можеше да избяга от този обществен живот, никога не можеше да остане съвсем сам.
— Помните ли онзи откъс от „Крал Лир“? — обади се най-сетне Дивакът.
— А Едмънд отговаря, спомняте ли си — той е ранен и умира: „Така е. Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв!“50 Сега какво ще кажете? Изглежда, има бог, който управлява нещата, наказва и възнаграждава?
— А дали има наистина? — попита на свой ред Контрольорът. — Можете да се отдадете на колкото си искате „жажди за наслада“ с някое безплодно момиче, без да се излагате на риска любовницата на сина ви да ви избоде очите. „Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв.“ Но къде би бил Едмънд в наши дни? Ще си седи в някое пневматично кресло, прегърнал през кръста някое момиче, ще си смуче секс-стимулираща дъвка и ще си гледа емоцилми. „Боговете в своята върховна справедливост.“ Няма съмнение, че са справедливи. Но техният сборник от закони се диктува в крайна сметка от хората, които организират Обществото; Провидението се съобразява с хората.
— Сигурен ли сте? — попита Дивакът. — Напълно сигурен ли сте, че онзи Едмънд в пневматичното кресло не е точно толкова наказан, колкото и Едмънд, който е ранен и загива от загуба на кръв? „Боговете в своята върховна справедливост.“ Нима те не са използували неговата „жажда за наслади“ като средство да го унижат?
— Като какъв да го унижат? Като щастлив, трудолюбив гражданин — потребител на стоки, той е безупречен. Естествено, ако изберете не нашите, а някои други норми, тогава вероятно бихте могли да кажете, че е унижен. Но човек трябва да се придържа към един сбор от основни принципи. Не можете да играете електромагнитен голф по правилата на Палаво центрофужно кученце.