Но вие не правите нито едното, нито другото. Нито понасяте, нито се опълчвате. Вие просто премахвате стрелите и меча. Колко по-лесно!
Спомнил си за майка си, той внезапно млъкна. В стаята си на тридесет и седмия етаж Линда бе плавала в море от пеещи светлини и благоухаещи ласки — бе отплавала извън пространството и времето, извън затвора на своите спомени, от навиците си, от остарялото си и отпуснато тяло. А Томакин, бившият Директор на Центъра за инкубация и обучение, Томакин бе все още на излет — на излет, далеч от унижението и болката, в един свят, където не би могъл да чуе онези думи, онзи подигравателен смях; където не можеше да види противното лице, да усети влажните и увиснали ръце около шията си; в един красив свят…
— Онова, от което имате нужда — продължи Дивакът, — е нещо със сълзи, за разнообразие. Тук всичко е прекалено евтино.
(„Двадесет и половина милиона долара! — бе възразил Хенри Фостър, когато Дивакът му бе казал това. — Двадесет и половина милиона — толкова струва Новият център за обучение. И нито цент по-малко.“)
Не намирате ли някакъв смисъл в това? — попита той и вдигна поглед към Мустафа Монд. — Независимо от бог, макар че, разбира се, бог ще е причината за всичко това? Няма ли някакъв смисъл в това да се живее сред опасности?
— В това има огромен смисъл — отговори Контрольорът. — Дейността на надбъбречните жлези на мъжете и жените трябва да се стимулира от време на време.
— Какво? — попита, без да разбира, Дивакът.
— Това е едно от условията за безупречно здраве. Ето защо ние направихме задължително лечението С.Б.С.
— Лечението С.Б.С. ли?
— Симулиране на буйни страсти. Редовно, веднъж месечно. Насищаме целия организъм с адреналин, който е абсолютен физиологичен еквивалент на страха и гнева. Всички ободряващи ефекти на това да умреш като Дездемона и да убиеш като Отело, без обаче каквито и да било неудобства.
— Но аз обичам неудобствата.
— А ние — не! — каза Контрольорът. — Ние предпочитаме да действуваме удобно.
— Аз обаче не искам удобства. Искам бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.
— Всъщност — заключи Мустафа Монд — вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.
— Точно така — рече Дивакът предизвикателно, — искам да ми се признае правото да бъда нещастен.
— Да не споменаваме правото да остареете, да погрознеете, да изнемощеете, правото да заболеете от сифилис или от рак, правото да гладувате, правото да въшлясате, правото да живеете в постоянен страх пред онова, което може да се случи през утрешния ден, правото да се заразите от тиф, правото да бъдете измъчван от всякакви болки. — Настъпи продължително мълчание.
— Да, искам да ми се признаят всичките тези права — каза най-сетне Дивакът.
Мустафа Монд сви рамене.
— Да са ви честити! — рече той.
Глава осемнадесета
Вратата бе открехната; те влязоха.
— Джон!
От банята се разнесе неприятен характерен звук.
— Нещо лошо ли има? — извика Хелмхолц.
Отговор не последва. Неприятният звук се повтори и потрети; настъпи тишина. После се щракна, вратата на банята се отвори и се появи Дивакът, силно пребледнял.
— Ама че работа! — възкликна Хелмхолц загрижено. — Та ти наистина изглеждаш много зле, Джон!
— Да не си ял нещо, което не ти понася? — попита Бърнард.
Дивакът кимна.
— Похапнах си цивилизация.
— Какво?
— Тя ме отрови, аз съм омърсен. А след това — добави той приглушено — изядох собственото си безчестие.
— Добре де, но какво точно…? Та нали ти току-що…?
— Сега се пречиствам — рече Дивакът. — Пих горчица с топла вода.
Двамата го зяпнаха изумено.
— Да не искаш да кажеш, че ти си предизвикал това нарочно? — попита Бърнард.
— Индианците винаги така се пречистват. — Той седна и прекара с въздишка длан по челото си. — Ще си почина няколко минути — каза той. — Много съм уморен.
— Не се изненадвам — рече Хелмхолц. И като помълча, добави вече с по-друг тон. — Ние дойдохме да се сбогуваме. Утре заран заминаваме.