— Да, утре заминаваме — каза Бърнард, по чието лице Дивакът забеляза ново изражение на решително примирие. — И между другото, Джон — продължи той, като се наведе напред и положи ръка върху коляното на Дивака, — искам да ти кажа колко много съжалявам за случилото се вчера. — Той поруменя. — Колко се срамувам — продължи той въпреки потрепването на гласа си, — колко наистина…
Дивакът го прекъсна и като взе ръката му, нежно я стисна.
— Хелмхолц беше толкова мил към мен — продължи Бърнард след кратко мълчание. — Ако не беше той, щях…
— Хайде, хайде! — запротестира Хелмхолц.
Настъпи мълчание. И въпреки тъгата си, и дори именно поради нея, защото тъгата им бе израз на тяхната взаимна обич — тримата млади мъже бяха щастливи.
— Тази сутрин посетих Контрольора — заговори най-сетне Дивакът.
— Защо?
— За да го попитам дали не може да отида на островите с вас.
— И какво ти каза? — попита нетърпеливо Хелмхолц.
Дивакът поклати глава.
— Не пожела да ми разреши.
— И защо?
— Каза, че искал да продължи експеримента. Но проклет да съм — добави Дивакът с внезапен прилив на ярост, — проклет да съм, ако им се дам да си правят експерименти с мен. Ако ще да ме молят всичките контрольори в света. Утре аз също се махам.
— Но къде? — попитаха едновременно и двамата. Дивакът сви рамене.
— Където и да е. Все ми е едно. Стига да мога да съм сам.
От Гилдфорд въздушното трасе от Лондон към провинцията следваше долината Уей до Годалминг, след това минаваше над Милфорд и Уитли, продължаваше до Хейзълмиър и оттам през Питърсфийлд към Портсмът. Почти успоредно с него въздушното трасе от провинцията към Лондон минаваше над Уорпълсдън, Тонгам, Пътнам, Елстед и Грейшот. Между Хогсбек и Хайндхед имаше отсечки, където двете трасета се доближаваха едно до друго на около шест-седем километра. Разстоянието бе прекалено малко за невнимателни летци — особено нощем или когато са взели половин грам сома в повече. Ставаха катастрофи. И то тежки. Ето защо бе решено да се отклони трасето за Лондон с няколко километра на запад. Между Грейшот и Тонгам четири изоставени авиофара маркираха посоката на старото авиотрасе Портсмът — Лондон. Небето над тях бе притихнало и пусто. Сега обаче над Селборн, Бордън и Фарнам непрестанно бръмчаха и бучаха вертолети.
Дивакът бе избрал за своето отшелничество стария фар на билото на хълма между Пътнам и Елстед. Стоманенобетонната сграда бе в отлично състояние — бе дори прекалено уютна, си бе помислил Дивакът, когато за пръв път огледа мястото, дори прекалено цивилизовано-луксозна. Той успокои съвестта си, като си обеща за компенсация още по-строга самодисциплина и още по-дълбоки и усърдни пречиствания. Първата нощ, която прекара в убежището си, беше умишлено безсънна. Прекара я на колене, в молитва, отправена ту към небесата, които злодеят Клавдий от „Хамлет“ бе молил за прошка, ту на езика зуни към Авонавилона, ту към Исус и Пуконг, ту към собственото си свещено животно закрилник — орела. От време на време разперваше ръце, сякаш се намираше на кръста, и ги държеше дълги минути така, терзан от болка, която постепенно се усилваше, докато се превръщаше в трепетно и мъчително страдание; държеше ги така, разпнат по своя воля на кръста, и си повтаряше през стиснати зъби (потта къпеше лицето му): „О, прости ми! О, пречисти ме! О, помогни ми да стана добродетелен!“ Отново и отново, докато от болка едва не загуби съзнание.
Когато утрото настъпи, той почувствува, че си е извоювал правото да се засели във фара — да, макар че на повечето прозорци все още имаше стъкла и макар че гледката от площадката бе толкова прекрасна. Защото първопричината да избере този фар се бе превърнала почти мигновено в причина да отиде някъде другаде. Той бе решил да живее тук, защото изгледът бе толкова красив, защото от тази удобна позиция сякаш гледаше към въплъщението на някакво божествено създание. Но кой бе той, че да си угажда с ежедневна и ежечасна гледка на прекрасното? Кой бе той, че да живее в зримото присъствие на бог? Той заслужаваше да живее единствено в някоя мръсна кочина, в някоя сляпа дупка под земята. Все още вдървен и изтръпнал от болка след дългата нощ на страдание, но именно поради тази причина вътрешно спокоен, той се изкачи на площадката на своята кула и обгърна с поглед обагрения от изгрева свят, в който отново си бе извоювал правото да живее.
На север хоризонтът свършваше до дългия варовиков хребет Хогсбек, иззад източния край на който се извисяваха кулите на седемте небостъргача, които образуваха Гилдфорд. Като ги забеляза, Дивакът направи гримаса, но с течение на времето трябваше да се примири с тях, защото нощем те блестяха весело в геометрични съзвездия или пък облени в светлина, сочеха тържествено със засиялите си пръсти (с жест, чието значение никой друг в Англия освен Дивака сега не разбираше) към неразгаданите тайнства на небесата.