В долината, която разделяше Хогсбек от песъчливия хълм, върху който се намираше фарът, Пътнам бе скромно девететажно селце със силози, птицеферма и малка фабрика за витамин Д. От другата страна на фара, в южна посока, се спускаха към низ от езерца дълги скатове, обрасли с пирен.
Зад тях, зад изпречилата се пред погледа гора, се издигаше четиринадесететажната кула на Елстед. Потънали в леката английска омара, Хайндхед и Селборн мамеха окото към синкавата романтична далечина. Но не само далечината бе привлякла Дивака към този фар — близкото бе не по-малко примамливо от далечното. Горите, полянките с пирен и жълт прещип, скупчените тук-таме борове, блесналите езерца с приведените над тях брезички, с водните си лилии и ивиците тръстика — всичко това бе красиво, а за окото, привикнало със скучния пейзаж на американската пустош, тази гледка бе зашеметяваща. Ами самотата! По цели дни тук изобщо не се мяркаше човешко същество. Фарът се намираше само на четвъртчасов полет от Чаринг Тий Тауър, но хълмовете на Малпаис едва ли бяха по-безлюдни от тази пустош на Съри. Тълпите, които ежедневно напускаха Лондон, го напускаха само за да играят електромагнитен голф или тенис. В Пътнам нямаше игрища за голф, най-близките риманови повърхности се намираха в Гилдфорд. Тук единствено привлекателни бяха цветята и пейзажът. И тъй като нямаше основателна причина да се идва тук, така и никой не идваше. Първите дни Дивакът си живееше сам, необезпокояван от никого.
По-голямата част от парите за лични разходи, които бе получил при пристигането си, бе отишла за обзавеждането на новия му дом. Преди да напусне Лондон, бе купил четири вискозно-вълнени одеяла, въже и канап, пирони, лепило, няколко инструмента, кибрит (въпреки че възнамеряваше да измайстори в най-скоро време свредел за добиване на огън), няколко тенджери и тигани, две дузини пакетчета със семена и десет килограма пшеничено брашно. „Не, не брашнозаместител от синтетично нишесте и отпадъчно памуково брашно — бе настоял той. — Нищо че е по-хранителен!“ Но когато се стигна до комплексно-хормонални бисквити и витаминизиран говеждозаместител, той повече не бе в състояние да се съпротивлява срещу убедителността на продавача. Като гледаше сега консервните кутии, той горчиво се упрекваше за своята слабост. Гадни измишльотини на цивилизацията! Беше решил никога да не хапва от тях, даже и да умира от глад. „Това ще им е за урок“ — мислеше си отмъстително той. Това обаче щеше и на него да му е за урок.
Той си преброи парите. Надяваше се, че малкото, което му е останало, ще стигне да преживее зимата. А през пролетта градината му ще произвежда достатъчно, за да го направи независим от външния свят. Междувременно винаги щеше да се намери и дивеч. Бе видял много зайци, а в езерцата имаше водни птици. Залови се незабавно да си прави лък и стрели.
Близо до фара имаше ясени, а за стрели — цяла горичка от красиви стройни лескови фиданки. Започна с това, че повали един млад ясен, отряза близо двуметрово стъбло без клони, обели кората и полека-лека одяла бялата дървена част така, както го бе учил Мицима, докато получи високата колкото себе си дъга — яка в удебелената среда, жилава и пъргава в изтънените краища. Работата му достави огромно удоволствие. След всички тези седмици на безделие в Лондон, където единствената работа, щом му потрябваше нещо, бе да натисне някой бутон или да завърти някоя ръчка, беше истинска наслада да вършиш онова нещо, което изисква умение и търпение.
Почти беше привършил дялкането на дъгата, когато осъзна сепнато, че пее — да пее! Все едно че изневиделица бе изненадал неприятно сам себе си и се бе уловил на местопрестъплението. Той виновно се изчерви. В края на краищата нали не бе дошъл тук, за да пее и да се забавлява. А за да избегне по-нататъшната зараза на мръсотията на цивилизования живот, за да се пречисти и да стане добродетелен, за да изкупи с труд грешките си. За свой ужас той осъзна, че, погълнат от дялкането на лъка, е забравил за клетвата си винаги да помни бедната Линда и своята убийствена жестокост към нея, както и онези гнусни близнаци, плъзнали като въшки по тайнството на нейната смърт, които оскърбяваха със своето присъствие не само неговата мъка и покаяние, но и самите богове. Той се бе заклел да помни, бе се заклел непрекъснато да се отплаща. И ето го сега, навел се щастливо над своя лък, той си пее, пее си…