Осем минути по-късно из улиците на Лондон се продаваше новият брой на „Ауърли Рейдио“. „ОПАШНАТА КОСТ НА РЕПОРТЕРА ОТ «АУЪРЛИ РЕЙДИО» НАТЪРТЕНА ОТ РИТНИКА НА ТАЙНСТВЕНИЯ ДИВАК“ — крещяха заглавията от първа страница. „СЕНЗАЦИЯ В СЪРИ“.
„Сензация даже и в Лондон“ — помисли си репортерът, когато при завръщането си прочете тези думи. И дори нещо повече — доста болезнена сензация. Той внимателно се намести на стола, за да обядва.
Необезсърчени от предупредителното натъртване на опашната кост на своя колега, други четирима репортери, представящи нюйоркския „Таймс“, франкфуртския „Фор Дайменшънъл Кънтинюъм“, „Фордиън Сайънс Монитър“ и „Делта мирър“ посетиха още същия следобед фара и бяха посрещнати с прогресивно нарастваща свирепост.
— Невеж глупак! — провикна се от безопасно разстояние, като продължаваше да разтрива задните си части, репортерът от „Фордиън Сайънс Монитър“. — Защо не взимаш сома?
— Махайте се! — Дивакът размаха юмрук.
Другите отстъпиха няколко крачки назад и отново се обърнаха към него.
— Злото ще престане да съществува, ако вземеш два грама.
— Кохаква ияттокяй! — Тонът бе заплашително-подигравателен.
— Болката е самоизмама.
— О, така ли било? — възкликна Дивакът и като грабна една дебела лескова тояга, тръгна напред.
Репортерът от „Фордиън Сайънс Монитър“ хукна към вертолета си.
След това Дивакът бе оставен за известно време на спокойствие. Няколко хеликоптера долетяха и започнаха да кръжат нахално-любопитно около кулата. Той пусна една стрела към досадно най-близкия от тях. Тя прониза алуминиевия под на кабината — разнесе се остър писък и машината се понесе шеметно нагоре с цялото ускорение, което можеше да й осигури нейни: свръхдвигател. Останалите след това летяха на почетно разстояние. Без да обръща внимание на досадното им бръмчене (във въображението си той се оприличаваше на един от кандидатите на Девойката от Мацаки, непоколебим и упорит сред крилатата сган), Дивакът прекопаваше своята бъдеща градина. След известно време на крилатите твари очевидно им стана скучно и те отлетяха — часове наред небето над главата му остана празно и ако изключим чучулигите, съвсем тихо.
Беше душно и знойно, въздухът бе наелектризиран. Беше копал цяла сутрин и сега си почиваше, изтегнал се на пода. И внезапно мисълта за Линайна оживя; Линайна — гола и осезаема, която шепне „Миличък!“ и „Обгърни ме с ръце!“ — застанала по обувки и къси чорапки, благоухаеща. Проклета блудница! Но, ооо, ръцете й, обвили шията му, повдигащите се нагоре гърди, устните й! „Тогава вечността бе в моите, устни, висше блаженство — във изгъва на веждите ми…“ Линайна! Не, не, не, не! Той скочи на крака и както си беше полугол, се втурна навън. В края на обраслата с пирен пустош растяха посивели хвойнови храсти. Той се хвърли насреща им и прегърна не гладкото тяло на своите въжделения, а наръч зелени остриета. Прободоха го хиляди остри иглички. Помъчи се да мисли за горката Линда, бездиханна и безмълвна, с ръце, които искат да сграбчат въздуха, и с неизказания ужас в очите. Горката Линда, която той се бе заклел да помни. Но него все още го преследваше присъствието на Линайна. Линайна, която си бе обещал да забрави. И въпреки бодящите хвойнови игли тръпнещата му плът я усещаше ясно, неизбежно осезаема. „Миличък, миличък… И щом и ти си ме желаел, защо тогава не ми…“
Бичът висеше на един гвоздей до вратата, готов да се развърти при нашествието на репортерите. Побеснял от ярост, Дивакът се втурна вътре в къщата, грабна го и замахна. Възлестите връвчици се впиха в плътта му.
— Блудница! Блудница! — крещеше той при всеки удар, сякаш (о, как неистово копнееше несъзнателно това да е така) шибаше с бича Линайна — белокожата, топла, ухаеща, презряна Линайна. — Блудница! — И добави с отчаян глас: — О, Линда, прости ми. Прости ми, боже! Аз съм лош. Аз съм грешен. Аз съм… Не, не, ти, блуднице, блуднице!
От умело измайстореното си скривалище в гората, разположено на триста метра от фара, Дарвин Бонапарт, най-опитният експерт-фотограф на едър дивеч от Емоцилмовата корпорация, видя всичко, което се случи. Търпението и умението бяха възнаградени. Той бе прекарал три дни, седнал в хралупата на един изкуствен дъб; три нощи бе лазил по корем из пустошта, като криеше микрофони в храстите на прещипа и заравяше жици в мекия сив пясък. Седемдесет и два часа истинско мъчение. Но сега бе настъпил великият миг — Дарвин Бонапарт бе имал достатъчно време за размисъл, докато сновеше сред апаратите си, — най-великият, откакто бе заснел прочутия и ненадминат стереоскопичен емоцилм за сватбата на горилите. „Великолепно!“ — рече си той, щом Дивакът започна своето изумително представление. „Великолепно!“ Телескопичните му камери бяха прецизно фокусирани — те следваха неотлъчно движещия се обект; той смени обектива, за да заснеме в едър план това безумно изкривено лице (възхитително!); превключи за половин минута на забавен каданс (обеща си изключително комичен ефект), заслуша се междувременно в ударите, стоновете, в яростните безумни думи, които се записваха на звуковата пътечка на филма; опита какъв ще е ефектът, ако поусили звука (да, така бе решително по-добре); зарадва се, като чу в едно мигновено затишие пронизителната песен на чучулига; прииска му се Дивакът да се обърне, за да може да заснеме в едър план кръвта по гърба му — и почти на секундата (какъв удивителен късмет!) сговорчивият момък наистина се обърна и той успя да снеме идеален едър план.