От вцепенението го извади и му помогна да се окопити умело запратено пакетче секс-стимулираща дъвка, което го удари по бузата. Разтърси го внезапно болка и той окончателно дойде на себе си; обзе го силен гняв.
— Махайте се! — изкрещя той.
Маймуната бе проговорила — избухнаха смехове и ръкопляскания.
— Браво, Диваче! Ура, ура!
И сред врявата той долови викове:
— Бича, бича, грабвай бича!
Следвайки словесното внушение, той грабна снопчето възлести връвчици от гвоздея зад вратата и ги размаха срещу мъчителите си.
Разнесе се вик на подигравателно одобрение.
Той заплашително тръгна към тях. Някаква жена изпищя от страх. Кръгът се огъна точно там, където заплахата бе най-непосредствена, но пак застина здраво на мястото си. Съзнанието, че представляват непреодолима сила, придаваше на тези жадни за зрелище хора храброст, каквато Дивакът не беше очаквал от тях. Объркан, той спря и се огледа.
— Защо не ме оставите на мира? — В гневните му думи се прокрадна почти жаловита нотка.
— Я си вземи няколко бадема с магнезиеви соли! — рече мъжът, който пръв щеше да пострада, ако Дивакът бе продължил напред. Той му протягаше пакетче. — Наистина ги бива, така да знаеш — добави с плаха, предразполагаща усмивка. — А магнезиевите соли ще запазят младостта ти.
Дивакът не обърна внимание на предложеното му пакетче.
— Какво искате от мен? — попита той, като обхождаше с очи ухилените им лица. — Какво искате от мен?
— Бича! — отговориха нестройно стотина гласа. — Покажи ни номера с бича. Искаме да видим номера с бича.
После хорово и в бавен тромав ритъм една по-отдалечена групичка заскандира:
— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!
Останалите незабавно подхванаха този призив и то заповтаряха като папагали, отново и отново, като крещяха все по-силно и по-силно, докато на седмото или осмото повторение не се чуваше никаква друга дума освен:
— Ис-ка-ме би-ча!
Те крещяха всички в хор и опиянени от врявата, от дружното си скандиране, от чувството за ритмично сливане, като че ли можеха да крещят така часове наред — почти до безкрайност. Но на около двадесет и петото повторение врявата бе неочаквано прекъсната. Над Хогсбек прелетя още един вертолет, увисна във въздуха над тълпата и кацна на няколко метра от мястото, където бе застанал Дивакът — точно сред откритото пространство между редицата на зяпачите и фара. Воят на витлата мигновено удави крясъците, но щом машината докосна земята и двигателите млъкнаха, скандирането отново избухна, все така гръмко и настойчиво:
— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!
Вратата на хеликоптера се отвори и от него слезе първо русокос и червендалест млад мъж, а след него — млада жена в зелени кадифени къси панталонки, бяла риза и жокейска шапчица.
Щом зърна младата жена, Дивакът се сепна, отдръпна се и пребледня.
Тя се поспря и му се усмихна — с плаха, умолителна, угодническа усмивка. Секундите се нижеха. Устните й се раздвижиха — тя казваше нещо, ала гласът й се заглушаваше от гръмкото скандиране на зяпачите.
— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!
Младата жена притисна две ръце към сърцето си и по прасково-розовото й кукленски красиво лице се изписа странно нелепо изражение на силно страдание. Сините й очи сякаш станаха по-големи и по-лъчисти и внезапно по бузите й се търкулнаха две сълзи. Тя отново каза нещо и после с отривист жест на нетърпение простря ръце към Дивака и тръгна напред.
И най-неочаквано зяпачите получиха онова, което искаха.
— Блудница! — втурна се като обезумял Дивакът. — Мръсница! — Като обезумял заудря с бича от възлести връвчици.
Ужасена, тя се обърна да побегне, но се препъна и падна, сред пирена.
— Хенри! Хенри! — извика тя. Но червендалестият й кавалер бе избягал от опасността зад един вертолет.
С викове на радостно оживление кръгът се скъса и всички спонтанно се втурнаха към този магнетичен притегателен център. Болката се превърна в пленителен ужас.
— „Пържи ги в тигана си, пържи ги, дяволе!“60 — Обезумелият Дивак отново замахна с бича.
Те ненаситно се скупчиха — блъскаха се и се боричкаха като свине на копаня.
— О, тази плът! — изскърца със зъби Дивакът. Този път бичът се стовари върху неговите плещи. — Смажи я от бой, смажи я.
Запленени от очарованието на ужаса от страданието и движени от вътрешния подтик на навика за единодействие, на желанието за единодушие и изкупление, които обучението им така неизкоренимо бе насадило у тях, те започнаха да имитират яростните му движения, като си нанасяха взаимно удари така, както Дивакът удряше по своята размирна плът или по онова изкусително въплъщение на низостта, гърчещо се сред пирена в нозете му.