Иван Вазов
Прекрасно
Студен, ветровит зимен ден.
Никола Нилов, книжовник известен, празнуваше днес, защото беше свети Никола. Дори до пладне той има радостта да посреща и изпраща купове гости и да разменява с тях същите учтивости и изжулени фрази за студа, за снега, за вятъра… Мускулите на устата и бузите му бяха се уморили от усмивки, а главата му се зашеметила от дима на цигарите. Той се мълчишката даваше на чортовете, задето не прати с време едно обявление в Свобода, за да не труди никого. В устата му се въртеше постоянно готовата закръглена, осветена фраза: „Никола Нилов има чест да обяви на приятелите си, че не ще може да приема посещения на имения си ден“. Но късно сега.
За щастие природата излезе съюзник Нилову. Подир пладне времето от лошо — стана отвратително. Бесни, снежни фъртуни зафучаха със страшен рев и пометоха улиците. Всичко живо се изпокри. На всяка минута нови избухи на разярената стихия покъртваха из основа къщата, през прозорците на която се виждаше само един мътен, снежен хаос.
Нилов, седнал спокойно пред печката, с удоволствие слушаше тоя рев на урагана, който му повръщаше свободата. Няколко време вече Нилов тънеше в сладостно-дремливо замечтаване, под музиката на веявиците, когато на вратата се почука:
Нилов се сепна, навъси се и си каза:
— Кой ще е тоз герой, та иде в такова адско време?… — па отиде да отвори.
Влезе един момък на двайсетина години, рус, бледен, с поглед плах и смутен, облечен в палто, цяло засипано със сняг; той си каза бързо и неясно името, поздрави с празника Нилова и на поканата му, седна.
Той се озърташе свенливо, като не намираше какво да каже. Нилов му предложи папироска с обикновените изтрити въпроси за здравето и тем подобни.
— Благодаря, добре съм… Не пуша — отговори момъкът, па с неуверен и треперлив изначало глас зафана така:
— Господин Нилов, аз нямам чест да ви бъда познат… Но аз съм ваш горещ поклонник… Аз с възхищение чета вашите творения… От дълго време желаех да се удостоя… да се запозная с вас… Аз съм гимназист от VI-и клас на X…та гимназия. Вчера дойдох… по работа… и главното ми желание беше вам, тоест… да се представя. (Момъкът червенееше все по-силно и мачкаше с ожесточение шапката си от ярешка кожа.) Аз… да ме извините… вие сте ми ръководител и образец… Аз се занимавам с литература. Усещам голяма наклонност, господин Нилов, имам желание да се посветя на писателство… по силите си… Но не знам… Позволете ми няколко минути… да ви прочета един мой трудец. (Гимназистът извади из палтото си един ръкопис.) Аз ще ви моля да ми кажете откровено мнението си.
— С удоволствие, но видите ли, че в тоя час не може. Гости ми идат… — каза Нилов, като се чувствуваше и така вече уморен днес.
— Господин Нилов! Две минутки само! — извика умолително Галианов — така беше името на гимназиста. — Аз утре рано тръгвам… Аз бих ви оставил ръкописа си, но желая да чуя от вашия жив глас мнението ви за моята дарба или бездарност. Вашето мнение ще бъде присъда окончателна за мене. От нея ще зависи да продължавам ли или да се откажа… и да се призная за непотребен човек на света…
Като видя, че Нилов още се двоумеше, той прибави:
— Моето честно слово: щом се появи гост, аз ще ви освободя.
Нилов клюмна с глава съгласително. Галианов зачете със запалено лице. Това беше една повест. Нилов опря очи в гимназиста и заслуша с внимание. Първата прочетена страница от ръкописа му стигна, за да си състави мнение за достойнството на повестта и дарбата на автора й. Без да вдига очи от него и с вид на човек, който продължава да слуша, Нилов хвана да размишлява; той не чуваше нищо вече, оглъбен в мислите си; четенето на гимназиста му звучеше като едно далечно, непонятно, равномерно бръмчене на пчела. И когато Галианов сегиз-тогиз вдигаше заискрели очи от ръкописа и със задоволство срещаше Ниловите, вперени в него, Нилов правеше следващите разсъждения:
„Повестта слабо, детинско нещо. Дарба съмнителна, или съвсем нищожна. Моли ме да му кажа мнението си. Доколкото видя, това момче е екзалтирано; гладно е за литературна слава… Въпреки скромността, която изказва, то вярва, че обладава талант… Иска да чуе присъдата ми… Ще ли го свести тя? Не вярвам… Аз ще успея само да раздразня болното му авторско самолюбие и да хвърля в душата му отровата на съмнението… Не казвам, че ще си направя от този обожател един непримирим враг, което малко ме интересува, впрочем… Отровата на съмнението — то е страшно нещо! Аз сам съм изпитвал лютото й гризене. Имам ли право да направя тая жестокост? Тоя момък иде при мене (може би само за мене е дошъл в София) с онова трепетно чувство, с което опасно болният иска да прочете в очите на един вещ доктор съдбата си…