После, мога ли да предскажа навярно какво ще излезе от него? Талантът се проявява не изведнъж, а постепенно, при непрестанен и несъкрушим труд. А талантът, ако вярваме философа, не е друго нищо, а дълъг, упорен, гигантски труд и търпение. Слабо, да. Но то е начинанието… Шилеровци и Гетевци не трябва да дирим у нас. Те са писали безсмъртни неща още на петнайсетата си година. Защото средата им е била друга; а у нас и на двайсет и петата година ние сме деца още мустакати, неразвити, с мозък, неспособен да мисли правилно, неспособни да напишем една фраза без няколко оскърбления на граматиката и логиката… Любопитно е и дали другарите му на Галианова могат и толкова да скопосат. Та и аз, не червя ли се сам, като си припомня с какви неща съм зафанал в годините на Галианова, които, за щастие, не напечатах — не по свое нежелание? Такива нелепости не срещам аз у Галианова… И защо да му пророчествувам, че времето и постоянният труд ще му откажат онова, което дадоха на мене? Едно насърчаване за него ще бъде може би лостът, който ще му подеме духа. Нека го насърча. Една топла дума може да направи чудо, ако има и естествена дарба — а една тежка дума нищо добро няма да постигне. Вика се, да правиш зло за злото…“
Размишленията на Нилова бяха пресечени от чукане па вратата и от тропането на много крака зад нея. Чак сега видя Нилов, че времето утихнало. Галианов стана. Навлязоха гости. В стаята стана шумно от кръстосването на поздравления и разговори за фъртуната. Когато Нилов свърши ръкуванията, гимназистът, с мушнат вече ръкопис в джеба, подаде му ръката си с поглед въпросителен и безпокоен.
— Прекрасно, прекрасно!… Господин Галианов… Сбогом, господин Галианов!
И Нилов се спусна да посреща нови гости.
Галианов излезе с възторжено лице.
Мина се месец. Никола Нилов забрави съвършено Галианова. Един ден, когато беше занят с писане, пощата му донесе голям увит пакет, препоръчан. Нилов го отвори с любопитство. То беше един дебел ръкопис, подписан от Галианова. Нилов се намръщи:
— Ето сега, имай си работа да му преглеждаш ръкописите на тоя господин и води преписка с него.
В едно дълго писмо, приложено там, Галианов, като благодареше в горещи изражения Нилова, че го е „възкръсил за нов живот“, молеше го „да прегледа тоя му нов труд“, написан под впечатлението на „лучезарните слова“, казани нему от Нилова, които „огряват като слънце душата му и гения му“. След получаването отговора му, щял да му изпрати още един разказ и една драма в пет действия, на която планът бил начертан вече.
Нилов се улови за косата:
— „Лучезарни слова“? Какви лучезарни слова? Ах, да, спомням! Аз му казах „прекрасно!“ така, машинално, в залисията от гостите… Тя ме направи да му не кажа онова, което се следваше и което мислех, ами това глупаво „прекрасно“. Аз имам тоя скверен обичай да употребявам тая дума навсякъде, без нужда и без място… И слугинята, когато ми обади колко е часът или какво е времето, казвам „прекрасно“, и печена пастърма когато ям, казвам „прекрасно“, и когато ми остане калошът в калта — „прекрасно“. Иди сега разправяй това и разубеждавай тази Галианов; търси прилични форми и изврътки, за да понижиш температурата му. Право дума народната мъдрост: „Бръз кон се стига, бърза дума не може“. Сега ще хванат да валят пакети с разкази, петоактни драми и детински драскотии… Та това момче е било графоман, маниак за литературна слава! Той вече си приписва „гений“! Каква безразсъдност направих! Не, аз трябва да му пиша едно сериозно писмо, да го отрезвя и да туря точка на тази застрашителна кореспонденция. Аз и така съм слисан с мои главоболия.
Нилов нито погледна ръкописа и го фърли в едно чекмедже.
Но той не написа писмото на Галианова. Дважд захваща̀ и го съдира̀. Идеше му мъчно, чогло да каже неприятност, па и да тегли назад злочестото си „прекрасно“. Нападаше го един вид малодушие, което го раздразняше…
— Нека върви!… Нямам време — избъбра той с досада.
Нилов не чака̀ дълго. Предвещаните съчинения — разказът и драмата — plus едно стихотворение (ода), което прославяше Нилова, дофтасаха във всичката си свежест. Те бяха девствени от каквито и да било поправки — както излезли из душата, тъй си остали и на книгата.
Нилов ги гуди да делят затвора с другите ръкописи.
Писмата от Галианова честяха. Мълчанието на Нилова го не обезсърчаваше; той си го обясняваше чрез занятията, които поглъщаха „ръководителя и образеца му“ (титли, що даваше в писмата Нилову). Той даже престана да му иска одобрението като нещо излишно; продължаваше само да увеличава съкровището в чекмеджето…