На третия месец Нилов получи първата част от един колосален роман „из народния живот“. Той зафучи с яд ръкописа, който плюсна на земята, сякаш изплака, и остана отворен на втората си страница. Без тая случайност Нилов не щеше да узнае, че Галианов посвещава романа си нему.
— Подлост! — избърбори той.
Следващото писмо беше трагическо. Галианов обаждаше за изключването му от гимназията и фърляше молнии против учителите и тяхното „варварство“ и „невежество“.
— Няма съмнение, че за непосещение класовете — каза си Нилов; — това отдавна се очакваше… Но може би туй нещастие да му бъде за добро, той може да се свести и да погледне по-здраво на положението си.
Но Нилов изпусна писмото, като че ожилен от оса: по-нататък Галианов му обаждаше твърдото си решение сега, като е пълен господар на волята си, да се премести в столицата и под „великодушното покровителство“ на Нилова да продължава своите подвизи за обогатяване българската книжнина.
— Кой ще ме избави от този страшен Галианов? — извика той безнадеждно.
Положението ставаше сериозно. Нилов забеляза в Галиановите писма признаци на разстроена мисъл, на болно и разкипяло въображение. Той си наумяваше първата им среща, тогава нямаше у Галианов нещо подобно… Спомни си благосклонните размишления, които правеше тогава за него, и ги намери нелепи.
— Не беше ли по-добре тогава другояче да погледнех на делото, без сантименталност? Да кажа на негова милост: „Любезни приятелю! Вие сте разумен човек и няма да се сърдите за откровеността ми. Без да си губите времето безцелно, учете се, учете се, натъпчете си мозъка със знания… Наместо лош писател, какъвто непременно ще излезете, станете полезен гражданин, честен човек“. Такъв един душ би го поразил като молния, но може би би го спасил. Той би останал само с първия си ръкопис и не би бил изгонен днес от гимназията. Наместо това „прекрасно“… по-добре е да сгрешиш и обесърчиш десет таланта, нежели да окуражиш една бездарност. Талантите как-как ще си пробият път, но бездарността ще изхаби непременно живота на галиановците. Сега е късно вече, кураж нямам, та и очи нямам да се срещна с този нещастен Галианов… Не, аз не желая да се видя с него! Дявол да го вземе, но той ми вече причинява гризене на съвестта.
Нилов разбра от следващото писмо, че Галианов скоро тръгва за столицата. Беше пролет вече. Той имаше намерение да направи разходка извън България през май. Той измени плана и напусна София един месец по-рано. Той почти бягаше.
Остави само една записка на Галианова и разпореждаше да му се предадат книжата.
Нилов продължи бавенето си в Баден повече от два месеца. Прекрасните гори, паркове и жизнерадостност на това място го задържаха неодолимо… Той всяка неделя прескачаше в близката Виена, да чете у Менделя българските периодически издания. От тях узна с изумление, че Галианов издава периодическо списание в София, дето печата ръкописите си. Посвещението беше махнато от романа.
— В немилост съм паднал — усмихна се Нилов, — и добре тъй, слава богу; но има си хас Галианов да ме гледа като един завистник!
Само два много кратки и немилостиво презрителни отзива бяха извикали тия недозрели произведения и друго нищо не срещна Нилов.
При завръщането му в София, още по-скръбна изненада го очакваше: узна, че Галианов е в лудницата. Необузданият бяс от грандомания, при дълго пресилено мозъчно напъване и растяще раздразнение от несполуките, и крайно унизителният прием на литературните му незрелости погубиха тая млада, разгорещена глава…
Нилов не намираше душевен мир.
Един ден Галианов издебна пазачите и избяга в Корубаглар, та се обеси на едно дърво.
Гръм порази Нилова при тая вест. Той се почувствува страшно виноват. Голям дял отговорност, стори му се, лежеше и на него за гибелта на това момче.
— А беше толкова лесно да го вразумя — бъбреше си той, — като му кажех слово трезво, разумно, човешко, а не това безсмислено „прекрасно“! Аз съм нравственият убиец на Галианова.
Тежината на това съзнание премазваше, задушаваше Нилова. Вечерта, от напрегнато самоизмъчване и въртене на съвестта, помисли, че и той сам може да полудее, ако това нравствено изтезание се продължи. И една необорима жажда да си изповяда някому „греха“, да се обвини, да се накаже, та с това да му олекне малко, се появи у Нилова с голяма сила. И веднага му хрумна едно невероятно решение: той грабна перото и надраска с трескава ръка следващата записка:
„Господин градоначалник!
Уведомявам Ви, че истинският виновник за трагическия край на Галианова съм аз. Признавам престъплението си и чакам покорно вашите разпореждания.