Выбрать главу

Ридли отметна розово-русите си кичури назад.

— Явно съм блокирала спомените си. Може би съм преживяла посттравматичен стрес.

Лена й подаде комбинацията за шкафчето й.

— Не си длъжна да го използваш. Но може да си прибираш вътре учебниците, за да не трябва да ги разнасяш постоянно.

— Учебници? — Ридли изглеждаше отвратена. — Да ги разнасям?

Лена въздъхна.

— Ще ги получиш днес в часовете си. И да, ще трябва да ги носиш със себе си. Знаеш как стават нещата в училище.

Братовчедка й намести блузата си, за да разкрие още малко рамо.

— Последния път, когато бях в училище, бях Сирена. Всъщност не посещавах много часовете и определено не ми се налагаше да нося нищо.

Линк постави тежката си ръка на рамото й.

— Хайде! Имаме общ час. Ще ти покажа как се прави в стил „Линк“.

— Така ли? — попита скептично Ридли. — И как това ще подобри нещата?

— Ами… за начало… не се включват никакви учебници.

Той изглеждаше повече от доволен, че ще бъде с нея в една и съща стая. Очевидно не искаше да я изпуска от поглед.

— Ридли, чакай! — Лена размаха една папка с листа към нея. — Това ще ти трябва.

Ридли обаче хвана Линк за ръката и не й обърна внимание.

— Спокойно, братовчедке. Има кой да ми заеме лист-два.

Затворих шкафчето си.

— Баба ти е голяма оптимистка.

— Мислиш ли?

Като всички наоколо и аз гледах как Линк и Ридли влизат в класната стая.

— Давам на целия този експеримент максимум три дни.

— Три дни? Я виж кой бил оптимистът! — въздъхна Лена и двамата тръгнахме нагоре по стъпалата за часа по английски.

Климатиците бяха включени до дупка, жалкото механично жужене изпълваше коридорите, но остарялата система нямаше шанс срещу горещата вълна. В сградата на администрацията бе по-горещо, отколкото отвън, в двора.

Запътихме се към часа по английски; спрях се за секунда под ярката флуоресцентна светлина на лампите, които бяха изгърмели онзи първи път, когато бях видял Лена и двамата се бяхме сблъскали на влизане в стаята. Вдигнах глава към талашитените квадрати, прикрепени към тавана.

Знаеш ли, ако се загледаш, можеш да видиш следите от обгоряло около новите лампи.

Колко романтично. Сцената на първото ни бедствие. Лена проследи погледа ми до тавана. Мисля, че ги виждам.

Очите ми обходиха картоните, перфорирани с много точки. Колко пъти бях седял в час, взирайки се в тези точки, докато се опитвах да остана буден или ги броях, за да минава времето? Броях минутите до края на часа, часовете до края на деня, дните в седмиците, седмиците в месеците, които ми оставаха, докато напусна Гатлин.

Лена мина покрай мисис Инглиш, която седеше на отрупаното си с документи и листове бюро, и седна на старото си място, точно пред прочутото „добро око“ на учителката ни. Тръгнах след нея, но изведнъж почувствах нещо зад себе си. Беше онова неприятно усещане, когато си се наредил на опашка и човекът зад теб е прекалено близо. Обърнах се, но там нямаше никого.

Лена вече пишеше нещо в тетрадката си, когато седнах на чина до нея. Може би беше някое от нейните стихотворения. Тъкмо се канех да надникна, когато го чух. Гласът бе съвсем отчетлив, но не беше гласът на Лена. Тих шепот, идващ откъм гърба ми. Погледнах, но чинът зад мен бе празен.

Каза ли нещо, Лена?

Тя вдигна глава изненадано от тетрадката си.

Какво?

Предаваше ли ми някаква мисъл? Стори ми се, че някой използва „нишката“.

Лена поклати глава.

Не. Добре ли си?

Кимнах и отворих папката си. И тогава го чух отново. Този път различих и думите. Буквите се появиха и на листа пред мен, изписани с моя почерк.

АЗ ЧАКАМ.

Затворих рязко папката си и притиснах ръцете си, за да не се разтреперят.

Лена ме погледна отново.

Сигурен ли си, че си добре?

Всичко е наред.

Не вдигнах глава до края на часа. Не се обърнах и когато се провалих на теста за „Салемският процес“ на Артър Милър1.

Нито когато Лена участва в дискусия за процеса срещу вещиците. Или когато Емили Ашър направи повече от тъпо сравнение между скъпия на сърцата ни починал наскоро Макон Рейвънуд и обсебената от лудост тълпа в пиесата, и една талашитена плочка „случайно“ се откачи от тавана и я удари по главата.

вернуться

1

„Салемският процес“ от Артър Милър (1915–2005). Пиесата е по действителен случай от американската история, когато през 1692 г. в Салем по фалшиви обвинения са осъдени и убити като вещици двайсетина души. — Б.пр.