— Готино си се издокарал.
— Мислех, че Савана няма да ме хареса. Мислех, че ще откаже да влезе в колата. Кълна се, опитах всичко.
Обикновено би се наслаждавал на такава ситуация. Сега звучеше нещастно.
Рид наистина му е влязла под кожата, Лена.
Просто го докарай до нас. Имам план.
— Нали щяхте да се срещнете със Савана направо на танците? Не трябва ли да е там и да организира нещо си с останалите от Организационния комитет? — понижих аз глас, но май не се налагаше. Чувах как от колата дъни демозаписът на „Холи Ролерс“, сякаш Линк се опитваше по всякакъв начин да прогони Савана.
— Пробвах и с това. Но тя искаше да си направим снимки — сви рамене Линк. — С нейната майка и с моята. Беше истински кошмар. — Опита се да наподоби типичното изражение на майка си. — „Усмивка! Уесли, косата ти стърчи. Изпъни се. Готови за снимка.“
Представих си го. Мисис Линкълн си падаше по снимките и нямаше начин да наблюдава как синът й води Савана Сноу на зимния бал, без да документира всичко за бъдещите поколения. Представата за мисис Линкълн и мисис Сноу в една стая беше повече, отколкото можех да понеса. Особено ако това бе дневната на Линк, където нямаше място, където да седнеш, погледнеш или да протегнеш ръка, без да се натъкнеш на нещо, увито в найлон.
— Залагам пет долара, че Савана няма да пожелае да стъпи в „Рейвънуд“.
Линк се усмихна широко.
Савана се премести на задната седалка и изглеждаше така, сякаш седеше върху голям облак от розова сметана. Опита се да ме заговори няколко пъти, но не чувах нищо от гърмящата музика. Когато стигнахме до разклонението, водещо към „Рейвънуд“, тя започна леко да скимти.
Линк спря звука.
— Сигурна ли си, че си нямаш нищо против? Знаеш какво казват хората — че имението „Рейвънуд“ е обитавано от духове, още от войната.
Каза й го, сякаш разказваше история на ужасите. Савана обаче повдигна гордо брадичка.
— Не се страхувам. Хората казват много неща. Това не означава, че са верни.
— Така ли?
— Трябва да чуеш какво говорят за теб и приятелчетата ти. — Обърна се към мен. — Не се обиждай, моля те.
Линк наду отново звука, за да я накара да замълчи, докато портите на „Рейвънуд“ се отваряха пред нас. „Този църковен пикник не е никакъв пикник. Ти си моето пържено пиленце. Толкова вкусна, че си облизвам пръстите…“ Савана се опита да надвика музиката.
— „Пържено пиле“ ли ме нарече?
— Не, не теб, Кралице на Кишавия бал. Абсурд — отвърна Линк и затвори очи, докато барабанеше с пръсти по таблото на Бричката.
Излязох от колата. Никога досега не ми е било толкова жал за Линк.
Той отвори вратата от своята страна, но Савана не помръдна. Явно все пак идеята да стъпи в прокълната земя на „Рейвънуд“ не й се нравеше особено.
Вратата на имението се открехна, още преди да потропам. Видях вихър от зелено със златни нишки в него, така че платът изглеждаше изтъкан едновременно в двата цвята. Лена разтвори широко вратата и роклята на раменете й се разлюля красиво — две парчета се вееха свободно надолу, прикрепени към китките й, и така приличаха на криле.
Помниш ли?
Помня. Много си красива.
Наистина помнех. Тази вечер Лена бе пеперуда, като луната в нощта на седемнайсетия й рожден ден. И тогава, и сега все така ми приличаше на магия.
Очите й искряха.
Едното — зелено, другото — златно. Единият, който е две неща.
През тялото ми премина студена тръпка, абсолютно не на място през топлия декември. Лена не забеляза и аз се насилих да я пренебрегна.
— Изглеждаш направо… уау!
Тя се завъртя с танцова стъпка, усмихвайки се.
— Харесва ли ти? Исках да направя нещо различно. Да изляза от пашкула си.
Никога не си била в пашкул, Лена.
Усмивката й стана още по-широка и аз го казах отново, просто не можех да се въздържа.
— Изглеждаш като… себе си. Съвършено.
Тя отметна една къдрица назад, за да ми покаже ухото си — имаше обици — малка златна пеперуда с едно златно и едно зелено крило.