Добре ли си?
Не. Да. Просто ми трябва малко въздух.
Надигнах се, но ми се струваше, че вратата е на километри разстояние от мен. Това училище притежаваше способността да те накара да се почувстваш малък. Незначителен, колкото бе и самото то. Дори още повече. Предполагам, че някои неща никога не се променят.
Оказа се, че Ридли не се интересува от изучаването на културата и обичаите на Южните щати, не повече отколкото поощряваше интереса на Линк към проучването на Савана Сноу. Пет минути след началото на часа вече го бе убедила да се запишат на световна история. Това не ме изненада, само дето промяната на часовете означава, че трябва да занесеш учебния си график на мис Хестър и после да лъжеш, молиш и — ако се налагаше — да плачеш, за да получиш разрешение. Затова когато Линк и Ридли се появиха в часа по световна история и той ми каза, че програмата му е била променена по някакъв чудотворен начин, бях повече от подозрителен.
— Как така променена?
Линк тръсна тетрадката си на чина до мен и сви рамене.
— Не знам. В един момент Савана седи до мен, в следващия Ридли идва и сяда от другата ми страна, а след това виждам, че в програмата ми пише „световна история“. В програмата на Ридли — също. Тя я показа на учителя и той ни изрита от стаята.
— Как го направи? — попитах Ридли, когато седна на мястото си.
— Какво съм направила? — погледна ме тя невинно, като си играеше с катарамата на колана си.
Лена не я остави да й се размине така леко.
— Знаеш за какво говори. Да не си взела някоя книга от кабинета на чичо Макон?
— Нима наистина ме обвиняваш, задето чета?
Лена снижи гласа си.
— Да не би да се опитваш да правиш заклинания? Не е безопасно, Ридли.
— Искаш да кажеш, че не е безопасно за мен. Защото вече съм тъпа смъртна.
— Правенето на заклинания е опасно за смъртните, освен ако не са се обучавали години наред — като Мариан. А ти не си.
Лена не искаше да я нарани, но всеки път щом споменеше думата „смъртен“, Ридли инстинктивно се свиваше като ударена. Все едно доливаше масло в огъня. Може би беше прекалено тежко за нея да го чува от чародеец. Реших да се намеся.
— Лена е права. Кой знае какво може да се случи, ако нещо се обърка.
Ридли не каза нищо и за миг си помислих, че бях угасил пламъците. Но след това тя се обърна към мен, сините й очи пламтяха ярко, също както искряха някога златистите й чародейски очи, и осъзнах колко съм сгрешил.
— Не помня някой да се оплакваше, когато ти и онази ученичка на Мариан правехте заклинания на Голямата бариера.
Лена се изчерви и погледна встрани.
Ридли беше права. Лив и аз направихме заклинания на Голямата бариера. Така успяхме да освободим Макон от Сиянието, чародейската сфера, в която бе затворен. Това бе причината Лив да не може да стане Пазител. Болезнено напомняне за времето, когато с Лена бяхме толкова далече един от друг, колкото е възможно изобщо да бъдат двама души.
Не казах нищо. Зарових се в мислите и спомените си, докато мистър Литълтън се опитваше да ни увери колко интригуваща може да бъде световната история. Не се справяше много добре. Опитах се да измисля какво да кажа, за да се измъкна от неловкото мълчание, което се възцари в следващите десет секунди. И се провалих.
Защото макар Лив да не беше в гимназията и да прекарваше дните си в Тунелите с Макон, тя все още бе темата, за която не говорехме. Името, което с Лена не споменавахме. След нощта на Седемнайсетата луна бях говорил само веднъж с Лив и тя ми липсваше. Не че можех да споделя това с някого.
Липсваха ми странният й британски акцент и начинът, по който произнасяше Каролина по-скоро като Каролайна. Липсваше ми селенометърът й, който приличаше на гигантски пластмасов часовник отпреди трийсет години, но бе истинско чудо на техниката — и то изобретено от самата нея. И как постоянно пишеше в малкия си червен бележник. Липсваха ми шегите ни и как тя ми се подиграваше. Липсваше ми моята приятелка. Или по-скоро, моят приятел.
Тъжната част бе, че тя сигурно щеше да разбере как се чувствах.
Просто не можех да й го кажа.
7.IX
Извън път номер 9
След училище Линк остана да играе баскетбол с момчетата. Ридли не пожела да тръгне без него, докато мажоретките се упражняваха и мотаеха в салона, въпреки че нямаше да признае ревността си.
Стоях на вратата и гледах как Линк дриблира, без да се поти нито грам. Наблюдавах как цели коша от всеки ъгъл на игрището, от центъра на полето… Останалите момчета стояха встрани и зяпаха със зейнали уста. Треньорът седеше на скамейката, забравил да извади свирката от устата си. Наслаждавах се на всяка секунда от ставащото почти толкова, колкото и самият Линк.