— Чичо Макон ги направи. И това.
Показа ми малката пеперуда, висяща на верижка на шията й.
Искаше ми се да носи и своя гердан. Единствения път, когато я бях виждал без него, нещата не се бяха развили добре. А и не желаех нищо в Лена да се променя. Никога вече.
Тя се усмихна.
Знам. Ще я сложа на гердана си при другите амулети още тази вечер, когато се приберем.
Наведох се и я целунах. После й подадох малката бяла кутийка, която държах. Ама бе направила корсажа й за китката сама, както миналата година.
Лена я отвори.
— Идеален е. Не знаех, че все още има наблизо някакви цветя, които да цъфтят.
Но явно имаше. Едно-едничко златисто цвете, искрящо сред свежите зелени листа. Ако човек ги погледнеше от точния ъгъл, те самите приличаха на криле, сякаш Ама бе знаела какъв ще е тоалетът на Лена.
Може би все още имаше неща, които можеше да предвиди.
Поставих корсажа на китката на Лена, но той се запъна. Когато го придърпах, за да го наместя, забелязах, че носеше тънката сребърна гривна от кутията на Сарафина, но не й казах нищо. Не исках да съсипвам вечерта, още преди да е започнала.
Линк наду клаксона и увеличи още по-силно музиката.
— По-добре да тръгваме. Линк полудява там. Или поне му се иска вече да е полудял.
Лена си пое дълбоко дъх.
— Почакай — каза тя и ме докосна по ръката. — Има още нещо.
— Какво?
— Не се ядосвай.
Няма момче на света, което да не знае какво означават тези думи. Щеше да ми даде причина да се ядосвам.
— Добре, няма — казах аз, но стомахът ми се преобърна и в него се образува топка.
— Трябва да ми обещаеш.
О, ставаше още по-зле.
— Обещавам.
Стомахът ми се стегна още повече, а топката стана на възел.
— Казах им, че могат да дойдат — изрече тя бързо, сякаш така щеше да ми бъде по-лесно да го приема.
— Казала си какво на кого?
Не бях сигурен, че исках да знам. Имаше толкова много погрешни отговори на този въпрос.
Лена отвори вратата към стария кабинет на Макон. През процепа видях Джон и Лив седнали пред камината.
— Вече постоянно са заедно — снижи глас тя. — Бях убедена, че нещо става. После Рийс ги видя да поправят счупения часовник на дядото на Макон и забеляза лицата им.
Часовник. Като селенометър или като мотор. Неща, които работеха така, както умът на Лив. Отхвърлих тази мисъл. Не и Джон Брийд. Не и с Лив.
— Да поправят часовник? — погледнах неразбиращо към Лена. — Това ли е голямата тайна?
— Казах ти, Рийс ги видя. И погледна в тях. Не е нужно да си Сибила, за да проумееш какво става.
Лив беше облечена в старомодно изглеждаща рокля, която приличаше на намерена на тавана на Мариан. Беше с ниско падащи рамене и с някаква много фина дантела, само на талията прекъсвана от изтъркания колан със скорпиона. Имаше вид на героиня от филм, който биха ни показали в часа по литература, след като сме прочели книгата за обсъждане. Русата й коса бе пусната свободно, вместо да е сплетена на плитки.
Изглеждаше различно. Изглеждаше… щастлива. Не исках да мисля за това.
Лена? Какво става?
Само гледай.
Джон стоеше зад нея, облечен вероятно в един от костюмите на Макон. И много приличаше на предишния Макон — мрачен и опасен. В момента се опитваше да закрепи корсаж към дантелената ивица на рамото на Лив. Тя се закачаше с него и аз разпознах тона. Лена беше права. Всеки, който ги видеше заедно, щеше да разбере какво става между тях.
Лив го хвана за ръката, която непохватно се опитваше да прикрепи цветето.
— Ще оценя, ако не ми пуснеш кръв, докато правиш това.
Той опита отново.
— Тогава не шавай.
Ръката му обаче продължаваше да потрепва.
Закашлях се и те вдигнаха глави към нас. Лив се изчерви още повече, когато ме видя. Джон изпъна предизвикателно рамене.
— Здравей! — обади се Лив с все още румени бузи.
— Здрасти! — казах аз, защото не можах да се сетя какво да измисля.
— Малко е неловко, нали? — усмихна се Джон, сякаш бяхме приятели.
Обърнах се към Лена, без да му отговоря, защото не бяхме приятели. Никога нямаше да бъдем.
— Дори да приемем, че това не е най-странната ти идея — не казвам, че не е — как според теб ще стане това? Никой от тях не учи в „Джаксън“.