Всичко в Гатлин бе зациклило.
Стореното от Лена нямаше да промени нищо от това, но може би поне за една вечер щяхме да оставим лятото зад нас. Може би то щеше да свърши в някой от следващите дни, отнасяйки жегата и буболечките, и лошите спомени със себе си.
Може би щяхме да се почувстваме нормални поне за малко. Дори ако часовникът продължаваше да тиктака и Осемнайсетата луна наближаваше все повече.
Можем да направим повече от това да се почувстваме нормални, Итън. Можем да сме нормални.
Лена ми се усмихна и аз я притеглих още по-близо към себе си, докато вървяхме към салона.
Вътре всичко беше преобразено и явно темата бе една — Линк. „Холи Ролерс“ бяха на сцената, осветени от прожектори, каквито Организационният комитет за бала никога не би могъл да си позволи да наеме. И Линк бе в центъра на всичко това, префърцунената му риза бе разкопчана и подгизнала от пот. Подскачаше насам-натам с микрофон в ръка и редуваше пеенето и свиренето на барабани. Всеки път, когато доближаваше ръба на сцената група момичета от долните курсове пищяха.
И за втори път в живота ми „Холи Ролерс“ звучаха като истинска група — без наоколо да се вижда нито една близалка.
— Какво си направила? — изкрещях към Лена, опитвайки се да надвикам музиката.
— Да кажем, почти нищо. Приеми го като заклинание „Нека тези танци не се провалят“.
— О, значи всичко е било идея на Линк — усмихнах се аз и тя кимна.
— Точно така.
На път за дансинга минахме покрай картонения фон, пред който се предполагаше да застават учениците и да се снимат със захилени физиономии. Столът бе тук, но фотографът не се виждаше никъде. Стори ми се подозрително.
— Къде е фотографът, Лена?
— Жена му започна да ражда — отвърна тя, но не ме погледна.
— Лена.
— Наистина. Можеш да питаш когото си поискаш. Е, недей, тя е малко заета в момента.
Минахме покрай Лив и Джон, които седяха на маса близо до дансинга.
— Виждала съм го само по филмите — възкликна Лив. Очите й искряха от въодушевление.
— Американски училищни танци? — усмихна се Джон. — И на мен ми е за първи път. — Протегна се и докосна една от русите й къдрици. — Хайде да танцуваме, Оливия.
Час по-късно трябваше да призная, че Лена бе права. Всички си прекарвахме добре и не чувствахме, че още е лято. Беше като истински гимназиален бал, на който чакаш бавните песни, за да се натискаш с гаджето си. Савана беше център на внимание с розовата си пухкава рокля и дори веднъж танцува с Ърл Пети — но само веднъж.
Единственото странно нещо бе завръщането на Линк като рок бог. Но тази вечер дори това не изглеждаше невъзможно.
После обаче Дебелака, ченгето на гимназията, се опита да задържи останалата част от групата, защото пушеха пред сградата на салона в почивката, докато през това време вътре звучеше предварително одобрената от Комитета плейлиста. Не му се получи обаче, защото членовете на групата бяха около двайсет и петгодишни и завършени мръсници. Което стана очевидно, когато китаристът прошепна нещо в ухото на Емили Ашър и тя за първи път в живота си остана със зяпнала уста, без да може да каже нещо.
Отидох да намеря Линк, който се мотаеше в коридора край шкафчетата. Коридорът бе тъмен, с изключение на слабите светлинки на тавана, а това го правеше добро място за криене от Савана. Исках да му кажа колко страхотен беше на сцената, защото нищо друго в света нямаше да го направи по-щастлив. Но не успях да го направя.
Той тъкмо изтриваше капчиците пот от лицето си, когато я видях да се появява зад ъгъла.
Ридли.
Дотук с щастието на Линк.
Пъхнах се зад вратата на биолабораторията, преди да ме видят. Може би Ридли щеше да му каже къде е била през цялото това време.
Мен и Лена щеше да ни излъже, ако я попитахме.
— Здравей, захарче — каза тя, като ближеше любимата си черешова близалка. Беше облечена в много черно и разкриваше още повече кожа. Нещо не беше наред, но не можех да кажа какво точно.
— Къде беше, по дяволите? — Линк хвърли потната си риза на пода.
— Наоколо…
— Всички се притеснявахме за теб. Дори след тъпото заклинание, което направи.