— Бягай! Върни се в Тунелите!
Лив искаше той да изчезне, да се дематериализира, преди Хънтинг да има възможността да му го причини.
Той поклати глава.
— Не мога да те оставя. Не искам.
— Можеш да ни прехвърлиш — сети се Лив и протегна ръка към него.
— Не мога да взема всички ви наведнъж.
— Тогава тръгвай!
Нямаше значение какво щеше да каже тя. Нямаше време.
Хънтинг се облегна на стълба, между пръстите му гореше цигара. Появиха се още двама инкубуси.
— Значи тук се криеш. В гимназия. Не бих предположил. Никога не си бил особено умен.
Джон избута Лив зад себе си.
— Как ме намерихте?
Хънтинг се разсмя.
— Винаги можем да те намерим, хлапе. Имаш собствено записващо устройство. И това ме кара да се питам как успя да се укриеш от нас толкова дълго време. Където и да си бил, трябваше да си останеш там.
Хънтинг тръгна към нас, а лакеите му вървяха от двете му страни.
Лена стисна ръката ми.
О, божичко. Бил е в безопасност в Тунелите. Аз съм виновна.
Ейбрахам е виновен.
Джон стоеше уверено на място.
— Няма да дойда с теб, Хънтинг.
Хънтинг метна цигарата си към мрака.
— Направо е жалко, че трябва да те измъкна оттук. Много по-интересен си, когато Ейбрахам не бърника в главата ти. Различно ли се чувстваш, когато имаш собствена воля и собствени мисли?
Спомних си как Джон се влачеше като зомби в пещерата при Голямата бариера. Той се кълнеше, че не помни нищо от случилото се през онази нощ. Възможно ли беше Ейбрахам да го е контролирал?
Джон застина.
— За какво говориш?
— Явно все пак не си стигнал много далече в мисленето. Е, добре. Тогава няма и да ти липсва много. — Хънтинг понижи гласа си. — Знаеш ли какво не ми липсваше на мен? Да те гледам как трепериш от страх като бито куче.
— Млъкни!
Ръцете на Джон започнаха да треперят. Спомних си как преди тялото му постоянно се тресеше странно. Сякаш мускулите му се свиваха неволно. И как състоянието му се бе влошило, когато беше с Ейбрахам в нощта на Седемнайсетата луна на Лена. Не бях виждал това да се случва нито веднъж, откакто го бяхме намерили в стаята на Ридли.
Хънтинг се разсмя пак.
— Ела и ме накарай. А може и да пропуснем частта, в която те спуквам от бой и те връщам обратно, и просто да си довлечеш задника тук.
Линк застана до Джон.
— Е, ще ми кажеш ли как става? Като обикновен бой ли е, или трябва да използвам някакви особени джедайски техники, които все още не знам?
Смаях се. Линк очевидно се опитваше да направи битката малко по-честна. Джон изглеждаше също толкова изненадан, колкото всички нас.
— Ще се справя и сам. Но… благодаря.
— За какво… — опита се да каже нещо Линк, но нямаше шанс да довърши.
Джон протегна ръце напред, както правеше Лена, когато се канеше да използва силите си, за да раздели земята или да предизвика някоя гръмотевична буря или ураганни дъждове.
Джон използваше силите на Лена — онези, които сигурно бе погълнал последния път, когато я бе докоснал.
Вятърът се появи толкова бързо, че събори Хънтинг на земята. Другите двама инкубуси бяха отхвърлени назад и запратени в другия край на паркинга. Скоростта на вихъра бе ужасно висока и имах чувството, че асфалтът щеше да се подпали. Хънтинг обаче раздра въздуха и се прехвърли другаде, преди да бъде отнесен от пълната сила на вятъра.
Започна да се материализира на няколко метна встрани, но вихрушката го отнесе.
— Пак идва! — изпищя Лив. Беше права.
Лена се втурна напред.
Трябва да помогна на Джон. Не може да се справи сам.
Тя изпъна ръцете си напред, дланите й отблъснаха Хънтинг. Силите й бяха по-мощни от всякога. И също така непредсказуеми. От небето се изсипа дъжд, сякаш облаците се разтвориха като гигантска дъждовна бездна.
Не! Не сега!
Дъждът се стовари върху нас — както и вятърът, който се насочваше към нас.
Хънтинг бе сух, дъждът се оттичаше по якето му на струйки.
— Готин номер, хлапе. Жалко, че дъщерята на Сарафина разруши Реда. Ако силите й не бяха толкова прецакани, може би щяхте да успеете да се спасите.