Чух кучешко лаене и зърнах Бу Радли да тича откъм една от колите. Макон вървеше след него, а дъждът се стичаше по лицето му.
— Какъв късмет, че ги има все пак… Моите се развиха по доста интересен начин.
Хънтинг бе толкова шокиран да го види, колкото и всички ние, но се прикри добре. Запали още една цигара, въпреки поройния дъжд.
— Искаш да кажеш, след като те убих ли? За мен ще бъде удоволствие да го направя отново.
Останалите от глутницата му се бяха освестили и прекосили паркинга по старомодния начин. Сега отново застанаха зад него.
Макон затвори очи.
Всичко изведнъж стана много тихо и застина. Така, както става, преди нещо ужасно да се случи. И не само аз го усещах по този начин.
Хънтинг изчезна, раздирайки сияйното черно небе…
… когато се материализира на сантиметри от Макон, ни обгърна пулсираща зелена светлина. Тя жужеше от изпълващата я сила. Идваше от Макон.
Брат му замръзна сред загадъчния зелен блясък, с протегната напред ръка и оголени кучешки зъби.
— Какво е това? — попита Линк, вдигайки ръка, за да закрие очите си от сиянието.
— Това е светлина — отвърна като замаяна Лив.
— Как може да създава светлина? — недоумявах аз.
Лив поклати глава.
— Нямам представа.
Светлината стана още по-ярка и Хънтинг падна на колене, търкаляйки се по искрящия бетон. Агонизиращ звук се надигна от гърдите му, сякаш гласните му струни се разкъсваха. Другите двама инкубуси също се гърчеха на земята, но аз не можех да сваля очи от Хънтинг.
Цветът започна да се процежда през него, започвайки от върха на главата и продължавайки по лицето му. Беше все едно да наблюдаваш как от някого свалят чаршаф, бавно, сантиметър по сантиметър. Но този чаршаф бе черен слой и докато се движеше надолу, шията му, косата му, кожата му, празните му черни очи… всичко ставаше почти прозрачно. Същото се случваше и с другите от кървавата глутница.
— Какво става?
Не знаех дали наистина очаквах да получа отговор на въпроса си, но Джон се обади.
— Губят силите си. Губят своя Мрак. — От ужасения му поглед личеше, че за първи път вижда подобно нещо с очите си. — Това се случва с инкубусите, когато са изложени на дневна светлина.
Погледнах към него, но той не бе повлиян.
— Той наистина създава светлина… — прошепна Лив.
Джон каза още нещо, но не го слушах. Взирах се в другите двама инкубуси, които вече бяха почти напълно прозрачни. Мракът се оттегляше от тях много по-бързо. Гледах как телата им застиват като статуи, очите им бяха втренчени напред в нищото, безжизнени. Но това не бе най-притеснителната част. Черният слой — тъмната сила, която бе изсмукана от телата им — попиваше в земята.
— Къде отива тя? — попита Лена.
— В Подземния свят — отстъпи назад Джон, сякаш не искаше да рискува да се доближи до това, което би могъл да бъде. — Енергията не може да бъде унищожена. Тя просто променя формата си.
Замръзнах на място. Думите се завъртяха в главата ми.
Тя просто променя формата си.
Замислих се за Туайла и леля Пру. За майка ми и Макон. Спомних си зеления блясък на сферата, на Сиянието.
Същата светлина се изливаше върху нас сега. Дали нещо се бе случило с Макон, докато бе затворен в него? Дали майка ми се бе променила по някакъв начин? Дали бе повлияла и „поправила“ мъжа, когото бе обичала и загубила?
— В какво ще се превърнат? — обади се Лив. Звучеше наистина уплашено. Джон й бе казал нещо, за което тя не бе и подозирала, че е възможно да се случи.
Цветът се бе оттеглил от тялото на Хънтинг. Макон не помръдваше, очите му бяха все така плътно затворени, сякаш се намираше по средата на ужасен кошмар.
Отначало Джон не отговори, а когато го направи, ми се искаше да не бях чувал този отговор.
— Бесове.
— Макон никога не би направил такова нещо! — извика изненадано Лив. Аз също не можех да повярвам.
Джон я хвана за ръката.
— Знам. Но той не може да решава как действа вселената, Лив. Никой от нас не може.
— О, божичко… — посочи в този момент Лена към двамата инкубуси, които вече бяха изгубили всякакъв телесен цвят от себе си. Въздухът около тях се раздвижи и тогава осъзнах какво ставаше. Те се разпадаха. Но не се превръщаха в пепел, както става във филмите със зомбитата и вампирите. Части от тях изчезваха, една по една, сякаш никога не ги е имало.