Беше й писнало да я тормози.
— И защо според теб съм загуба на време?
— Ти си тъмен чародеец, преструващ се на светъл. Катаклист. Ако това не е загуба, не знам кое е.
Думите му я нараниха, но Сарафина се опита да го прикрие.
— Не се преструвам.
Хънтинг се разсмя, оголвайки кучешките си зъби.
— Нима? Казала ли си на своя съпруг, светлия чародеец, за твоите тайни срещи тук долу? Чудя се колко ли време ще му трябва, за да те намрази.
— Това изобщо не те засяга!
Хънтинг пусна цигарата си в празната кутийка от сода на бюрото.
— Ще приема това за „не“.
Сарафина усети как сърцето й се свива и за миг всичко край нея стана черно.
Бюрото пламна точно в мига, в който Хънтинг си дръпваше ръката от него.
Нямаше предупреждение. В един миг бе сърдита на своя ужасен полубрат, в следващия бюрото се подпали.
Хънтинг се закашля.
— Е, това повече ти приляга.
Сарафина се впусна да гаси огъня с едно старо одеяло. Както можеше да се очаква, Хънтинг не й помогна, а изчезна в личния кабинет на Ейбрахам надолу по коридора. Сарафина погледна към покритите си с пепел длани. Сигурно и лицето й бе изцапано. Не можеше да се прибере при Джон в този вид.
Тръгна към малката баня, която бе малко по-далече от кабинетите им. Когато стигна на няколко метра от вратата на стаята на Ейбрахам, чу гласовете.
— Не знам защо си толкова обсебен от това хлапе? — Гласът на Хънтинг беше изпълнен с горчивина и ярост. — На кого му пука, че може да излиза на дневна светлина? Едва ходи още и Силас вероятно ще го убие, преди да порасне достатъчно, за да ни бъде от полза за нещо.
Говореше за момчето, за което Ейбрахам й бе казал при първата им среща. Онова, което бе малко по-голямо от Лена.
— Силас ще овладее нрава си и ще направи каквото му кажа — тросна се Ейбрахам. — Бъди малко по-прозорлив, момче. Това дете ще бъде следващото поколение. Инкубус, притежаващ цялата ни сила, и нито една от слабостите ни.
— Откъде си толкова сигурен?
— Да не смяташ, че съм избрал родителите му случайно? — отвърна гневно Ейбрахам, който никак не обичаше да бъде разпитван. — Знам чудесно какво правя!
За миг настана мълчание. После той отново проговори.
— Не след дълго чародейците ще бъдат премахнати от пътя ни. Обещавам ти го, ще доживея да го видя.
Сарафина потръпна. Част от нея искаше да се затича към вратата на Тунела и повече никога да не се върне на това място. Но не можеше. Трябваше да остане заради Лена.
Трябваше да спре гласовете.
Когато се прибра у дома, Джон бе в дневната.
— Шшш… Бебето заспа — прошепна той и я целуна по бузата, докато тя се отпусна до него на дивана. — Къде беше?
За секунда се поколеба дали да не го излъже, да му каже, че е била в библиотеката или на разходка в парка. Но думите на Хънтинг я преследваха. „Чудя се колко ли време ще му трябва, за да те намрази.“
Той грешеше за Джон.
— Бях в Тунелите.
— Какво?! — възкликна той. Звучеше така, сякаш смяташе, че не е чул правилно.
— Срещнах един от роднините си и той ми разказа някои неща за семейното проклятие. Неща, които не знаех. Втората Самородна, родена в рода на Дюшан, ще може да се Призове сама. Лена ще може да избере.
Думите й излизаха една след друга, като порой… Толкова много неща искаше да сподели с него.
Джон клатеше с недоумение глава.
— Чакай малко. Какъв твой роднина?
Тя вече не можеше да спре.
— Ейбрахам Рейвънуд.
Мъжът й се изправи и се надвеси над нея.
— Ейбрахам Рейвънуд? Кървавият инкубус? Но той е мъртъв.
Сарафина скочи от дивана.
— Не е. Жив е и може да ни помогне да спасим Лена.
Джон се взираше в лицето й, сякаш не можеше да я познае.
— Да ни помогне? Да не си си загубила ума? Той е демон-кръвопиец! Откъде си сигурна, че това, което ти казва въобще, е истина?