Току-що бе видяла как майка й убива баща й и я оставя да умре.
Нямаше думи, които да се кажат след това.
13.XII
Присъдата
Няколко часа по-късно Лена ме разтърси.
Събуди се. Трябва да се събудиш, Итън.
Надигнах се рязко.
— Буден съм!
Огледах се объркано наоколо, защото се оказа, че не Лена, а Лив ме разтърсваше. Но все още чувах ехото от гласа на Лена в главата си.
— Итън, аз съм. Трябва да се събудиш.
Погледнах я през полуотворените си очи.
— Сънувам ли?
Лив се намръщи.
— Опасявам се, че не. Това е истинско.
Прокарах ръка през косата си, все така объркан. Навън беше още тъмно, а не можех да си спомня съня си. Помнех само гласа на Лена и неприятното усещане, че нещо не е наред.
— Какво става?
— Мариан. Няма я. Хайде.
Нещата започнаха да си идват на мястото. Бях в стаята си. Лив беше в стаята ми. Не сънувах. Което означаваше…
— Чакай. Как влезе тук?
Лив се притесни.
— Взех стоп. — Тя посочи колана със скорпиона, който носеше около китката си и погледна зад себе си. Поредният инкубус седеше в ъгъла на стаята ми.
Супер.
Джон вдигна дънките ми от пода и ги метна към мен.
— Побързай, бойскаутче.
За човек, който не трябваше да спи, изглеждаше нацупен колкото мен. Лив се изчерви, обърна се с гръб към мен и няколко секунди по-късно чух познатия раздиращ въздуха звук.
Само че за първи път той бе и за мен.
— Къде сме?
Никой не ми отговори. После чух гласа на Джон в мрака.
— Нямам никаква идея.
— Не знаеш ли къде ще се прехвърлиш, когато раздираш въздуха така? Не действа ли инкубуското пътуване по този начин? — попитах аз.
— „Раздирам въздуха“? Това ли е смъртният термин за Пътуването? Много умно.
Звучеше раздразнително, но вече му бях свикнал.
— Ами да… Аз поне го наричам така. Обикновено.
Сенките се движеха и аз потрих очи с ръка, опитвайки се да видя нещо в мрака. Протегнах ръце напред, но не напипах нищо.
— Е, как стигнахме дотук?
— Следвах сигнала.
— Какъв сигнал?
Очите ми постепенно привикваха от мрака на Пътуването към мрака на нищото, в което се намирахме. Неясни сенки преминаваха от черни към сиви нюанси и осъзнах, че сме наблъскани в някакво тясно пространство.
Лив погледна към Джон.
— Ad Auxilium Concitatio. Призив за помощ. Древен чародейски сигнал, нещо като SOS. Но само чародеец Шифър може да го улови.
Джон сви рамене.
— Мотах се с един в „Изгнание“, когато бяхме там заедно с Рид и… — Не довърши, но всички знаехме за кого говори. — Явно съм закачил някои от уменията му.
Поклатих глава. Шифри? Имаше толкова много неща за света на Лена, които още не знаех, а може би и никога нямаше да разбера, независимо колко се опитвах.
— Ясно, талантлив си — казах с досада.
— Кой го е изпратил? — попита Лив.
— Аз.
Лена стоеше зад нас в мрака. Едва виждах очертанията на лицето й, но очите й искряха. Погледна към Джон.
— Надявах се, че ще уловиш сигнала.
— Радвам се, че съм добър в нещо.
— Отвъдният съвет на пазителите ще съди Мариан за измяна. Процесът тече в момента. — Гласът й беше пълен с тъга. — Чичо Макон тръгна след нея и не ми позволи да отида с него. Каза, че е прекалено опасно.
Процесът на Мариан. Наистина се случваше, по начина по който се боях, че ще стана още от деня, в който намерих Temporis Porta. Всичко, което бях изпитвал — съмненията, паниката, чувството за погрешност — ме връхлетя като гигантска вълна, която за малко да ме събори на земята. Сякаш потъвах или падах.
— Не се тревожи — опита се да я успокои Лив. — Сигурна съм, че е добре. Аз съм виновна за всичко, не тя. Съветът трябва да го признае, рано или късно.
Джон протегна ръката си напред.
— Ignis. Огън.
Топъл жълт пламък излезе от средата на дланта му.
— Нови парти номера? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Огънят никога не ми е бил сила. Предполагам, че съм добил някои умения от времето с Лена.
Обикновено при такива думи бих го фраснал. Или поне би ме се искало да го направя.