— Липсва ли ти? — застана до мен Лена и се загледа в играта.
Поклатих глава.
— Не. Не искам да се мотая с тях. — Усмихнах се. — А и хубавото е, че поне веднъж никой не гледа нас.
Протегнах й ръка и тя я пое. Дланта й бе топла и мека.
— Да се махаме оттук — каза тя.
Бу Радли седеше в ъгъла на паркинга до знака „Стоп“, дишайки толкова тежко, сякаш въздухът в света не му стигаше. Зачудих се дали Макон продължаваше да ни гледа през очите на чародейското куче. Спряхме до него и отворихме вратата. Бу не се поколеба.
Подкарахме по път номер 9. Постепенно къщите на Гатлин изчезнаха, предградията се превърнаха в редуващи се едно след друго полета и ниви. През този сезон тези полета обикновено бяха смес от зелено и кафяво — царевица и тютюн. Но тази година се виждаха други цветове — черно и жълто; докъдето погледът ни стигаше, се простираха само мъртви растения и скакалци, ядящи последната останала реколта. Чувахме как попадналите под гумите на колата насекоми пукаха. Всичко изглеждаше сбъркано, погрешно.
Това бе другото, за което избягвахме да говорим. Апокалипсисът, който се бе стоварил върху Гатлин. Майката на Линк бе уверена, че жегата и напливът на скакалците са божие наказание, но аз знаех, че греши. На Голямата бариера Ейбрахам Рейвънуд бе казал, че изборът на Лена ще повлияе и върху света на чародейците, и върху света на смъртните. Явно заплахата му не е била шега.
Лена гледаше през прозореца към опустошените полета. Не можех да кажа нищо, което да я накара да се почувства малко по-добре или поне по-малко отговорна. Можех само да се опитам да я разсея.
— Днес беше смахнат ден, нали? Дори за първи учебен ден…
— Чувствам се зле за Ридли — каза Лена, докато вдигаше косата си нагоре и я извиваше на небрежен кок. — Тя не е на себе си.
— Което означава, че не е зла Сирена, тайно работеща за Сарафина. Трябва ли да съжаляваме за това?
— Не, но изглежда толкова нещастна.
— Искаш ли да чуеш прогнозата ми? Отново ще оплете нещата с Линк и ще му обърка главата.
Лена прехапа устни.
— Ами, да… Ридли все още смята, че е Сирена. Омайването на хората е част от служебните й задължения.
— Обзалагам се, че ще оскубе косите на всички мажоретки, преди да приключи с тях.
— После ще я отстранят от училище завинаги — каза Лена.
Отбих на кръстопътя, излязох от път номер 9 и поех по шосето, което водеше към „Рейвънуд“.
— Не и преди да срине гимназията със земята.
Дъбовите дървета се извисяваха и свеждаха клони над пътя, водещ към къщата на Лена. Гъстата им сянка охлаждаше въздуха и температурата бе с два-три градуса по-ниска. Нахлуващият през отворения прозорец бриз развяваше тъмните къдрици на Лена.
— Не мисля, че Ридли ще издържи още дълго в къщата. Цялото ми семейство се държи налудничаво. Леля Дел не знае дали идва, или си отива.
— Това не е нещо ново.
— Вчера леля Дел помисли Риан за Рийс.
— А Рийс?
— Силите на Рийс са все по-големи, но и някак разпилени. Тя постоянно се оплаква от това. Понякога ме поглежда и изперква. А аз не знам дали е заради това, което е прочела по лицето ми, или защото не може да прочете нищо по него.
И при нормални обстоятелства Рийс бе доста зловеща, а сега направо не ми се мислеше какво бе станало с дарбата й на Сибила — тя можеше да те погледне в лицето и да види там неща, които дори ти самият не си осъзнавал. Можеше да види всички твои мисли и чувства.
— Поне чичото ти е жив и е с теб.
— В известен смисъл, да. Всеки ден изчезва в Тунелите и нямам представа какво прави там. Сякаш нарочно не иска да знам.
— И какво му е странното на това? Нито той, нито Ама някога са искали да знаем нещо.
Опитах се да прозвуча небрежно, сякаш изобщо не се тревожех заради безбройните скакалци, които продължавах да мачкам под гумите на колата.
— Минаха седмици от завръщането му, а още не знаем какъв вид чародеец е. Знаем само, че е светъл. Не говори с никого за това.
Дори с мен. Това искаше да каже.
— Може би самият той не знае.