— Това, което никога няма да се случи, или пък което винаги ще бъде. — Лив проследи с пръст очертанията му. — С други думи, бъдещето.
— Ако всеки кръг символизира и някой от Пазителите, тогава кой кой е? — попитах аз.
Лена се вгледа в кръга с най-много спици.
— Мисля, че онзи големият тип е миналото. Той носеше онзи празен пясъчен часовник, когато го видяхме в архива.
Лив кимна.
— Съгласна съм.
Пресегнах се и докоснах кръговете. Бяха твърди и студени, различни от материала на останалата част от дървената врата. Преместих дланта си към празния кръг.
— Жената от Съвета, онази, която приличаше на албинос. Тя е това, което не се е случило, нали? Бъдещето? Защото тя е нищо. Искам да кажа, на практика беше невидима.
Лив докосна третия кръг.
— Което означава, че високият е настоящето.
Светлината в стаята премигна и Джон се обади изнервено.
— Всичко това ми прилича на абсолютни глупости. Нещо, което ще се случи? Което няма да се случи? За какво говорите?
— Това, което ще бъде, и това, което няма да бъде, е еднакво възможно и невъзможно — обясни Лив. — Предполагам, че може да се каже и така: те са отсъствие на история, място, където чародейските хроники не съществуват. Не можеш да разкажеш история или да запишеш информация за нещо, което още не е станало. Това е правилото 101 на Пазителя.
Лив говореше някак унесено и аз се запитах какво знаеше тя за „Хрониките на чародейците“.
— Какво чародейско? — недочу Джон и премести светлината от едната си ръка в другата.
— Това е книга — започна Лена, без да сваля очи от вратата. — Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при Мариан.
— Все тая — изпуфтя Джон с отегчение. — Ако говорите за бъдещето, просто си го наричайте така, става ли?
Лив кимна.
— Но трябва да помним, че не става дума само за бъдещето в света на смъртните. Говорим за всичко непознато, за чародейци и за смъртни. Включително неизвестни пространства и светове, места, където светът на демоните се среща с нашите.
— Светът на демоните? — сепнах се аз. Нещо ми звучеше познато. Трябваше да кажа на Лив. — Знам място, където демонският свят се среща с нашия. Искам да кажа, не че знам много неща, но я познавам. Лилум. Царицата на демоните.
Лив побледня на мига, но Джон направо изперка.
— За какво говориш?
— За онова с Лилум…
— Тук няма Лилум — тръсна глава Лив. — Самото присъствие на Лилум в нашия свят ще означава пълно унищожение на съществуването като такова.
— Какво общо има това с нея? — попитах аз.
— С нея? За нея ли говореше преди? Лилум ли ти е казала за Осемнайсетата луна? Царицата на демоните?
И без да отговоря, от изражението на лицето ми, Лив разбра, че беше права.
— Страхотно — промърмори Джон.
Лив застина.
— Къде е мястото, Итън?
Затвори очи, което ме наведе на мисълта, че тя знаеше какво щях да кажа.
— Не знам със сигурност. Но мога да го намеря. Аз съм Водача. Самата Лилум го каза.
Докоснах кръговете с ръце, отново и отново, усещайки допира на твърдото дърво под пръстите си.
Миналото. Настоящето. Бъдещето, което може или не може да съществува.
Пътят.
Дървото започна да трепти под дланите ми. Докоснах отново издълбаните кръгове.
Цветът изчезна напълно от лицето на Лив.
— Лилум ти е казала това?!
Отворих очи и всичко вече ми бе ясно.
— Когато погледнете вратата, виждате врата, нали?
Лив кимна.
Погледнах я.
— Аз виждам път.
Беше истина. Защото Temporis Porta се отваряше за мен. Дървото се превръщаше в мъгла и можех да пъхна ръката си през нея. От другата страна виждах път, отвеждащ в далечината.
— Хайде, да вървим.
— Къде отиваш? — сграбчи ме Лив за ръката.
— Да намеря Мариан и Макон.
Този път обаче хванах бързо Лив и Лена, преди да премина отвъд. Лив протегна другата си ръка към Джон.
— Дръжте се — поех си дъх аз и пристъпих напред в мъглата…
13.XII
Perfidia
Стоварихме се поред тълпата, за малко щяхме да се пребием. Разпознах плащовете им. Само аз бях достатъчно висок, за да виждам над главите им, но нямаше значение. Знаех къде се намирахме.