Единствено аз бях подготвен за гледката. Лив падна на колене и се разплака. Лена залитна и се притисна до мен и аз я хванах за ръката. Само Джон стоеше неподвижно, с прибрани в джобовете си ръце.
Ехото от гласа на Главния пазител отекна отново из залата.
— Редът е нарушен. Докато новият Ред не се възцари, старият трябва да бъде поддържан и цената да бъде платена.
— Цялата тази съдебна драма. Ако не те познавах по-добре, Ангелус, щях да си помисля, че се бориш за телевизионен рейтинг — разнесе се гласът на Макон над тълпата, но не го виждах.
— Твоята типична за смъртен безотговорност осквернява това свещено място, Макон Рейвънуд.
— Моята смъртна безотговорност е нещо, което нямаш капацитета да проумееш, Ангелус. И те предупреждавам, че няма да подкрепя решението ти.
Главният пазител се провикна, така че да го чуе цялото множество.
— Ти нямаш власт тук.
— А ти нямаш право да съдиш смъртна за предателство към Реда.
— Пазителят принадлежи и на двата свята. Пазителят знае цената. Пазителят избра да допусне унищожението на Реда — отговори мъжът.
— Пазителят е смъртна. Името й е Мариан Ашкрофт. Вече е осъдена на смърт като всеки смъртен. След четирийсет или петдесет години присъдата й ще бъде изпълнена. Така става със смъртните.
— Нямаш право да се изказваш тук — надигна отново глас Главният пазител. Зрителите вече ставаха нетърпеливи.
— Ангелус, тя е слаба. Не притежава сили, не може да се защити сама. Не можеш да наказваш мокрото дете заради проливния дъжд.
— Не разбирам.
— „Единственото нещо, което не се подчинява на правилата на мнозинството, е съвестта на човека.“
Макон цитираше Харпър Лий. Никога не бях разпознал дори един от цитатите на Мариан, но този го помнех от часовете по английски миналата година, когато четяхме „Да убиеш присмехулник“. И от майка ми.
Джон бе навел глава към Лив и си шепнеха нещо. Когато забеляза, че ги гледам, той спря.
— Това е пълна простотия.
Поне веднъж бях съгласен с него.
— Но не можем да направим нищо.
— Защо?
Не знаех как да му го обясня.
— Знам как ще свърши. Тя е призната за виновна в измяна. Ще бъде изпратена обратно в Черния огън, или както там го наричат. Няма как да попречим на това — казах с треперещ глас. — Бил съм тук и преди.
— Така ли? Но аз не съм — каза Джон, пристъпи напред и запляска драматично с ръце.
Цялата зала притихна. Той стисна рамото на Лена, докато минаваше покрай нея.
— Ей, цялата тази работа вони — провикна се високо, докато си пробиваше път към предната част на залата, където стоеше Макон. Най-накрая го видях.
Джон стигна до него и вдигна ръка, сякаш двамата бяха мятали кошове на баскетболното игрище и сега очакваше Макон да плесне дланта си в неговата, за да му даде пет.
— Добър опит, старче.
Макон бе изненадан, но вдигна ръка. Ръкавът му бе спуснат доста надолу, сякаш ризата му бе прекалено дълга.
Какво става, Лена?
Нямам представа.
Косата й започна да се вие по краищата. Надуших лек мирис на дим във въздуха.
Лена, какво правиш?
Мисля, че е по-правилно да попиташ какво прави той?
Джон махна небрежно с ръка към Главния пазител, който държеше Мариан на балкона.
— Започвам да си мисля, че не слушате достатъчно добре този прекрасен джентълмен, бивш мой брат инкубус — каза той и скочи върху една от пейките, избутвайки някакъв мъж в роба по пътя си.
— Прекрачваш границата, изчадие и творение Ейбрахамово. Не мисли, че „Хрониките на чародейците“ те споменават с добро.
— О, не съм си го и помислял. Пък и кога ли хората са били мили с мен? Аз съм кретен. От друга страна, ти си дори по-голям кретен и от мен.
Джон подскочи над пейката, едва докосвайки долната част на дървения балкон. Черните му ботуши се преметнаха напред и назад във въздуха. Тежките златни завеси зад нас избухнаха в пламъци.
Изрита един плешив, татуиран мъж в главата. Разпознах татуировката. Беше белегът на тъмен чародеец.
Сега Джон вече се изкатери по балкона, над главите ни. Постави едната си ръка на рамото на Мариан, а другата обви около раменете на Главния пазител.