— Ангелус, така ли се казваш? Човече, кой те е наказал така? Виж сега каква е работата. Моята приятелка, Лена, ето там, е Самородна. — Сред тълпата се разнесе тих шепот, а хората в близост до нас отстъпиха няколко крачки назад. — Защо не им покажеш?
Лена му се усмихна и най-близката до олтара завеса се подпали. Цялата зала започна да се изпълва с дим.
— А Макон Рейвънуд, той е… добре де, той е смахнат. Дори не знам какво точно е в момента. Дълга история. Имаше една сфера, един огън и няколко лоши, много лоши чародейци… Но ти вероятно си чел за това, нали? В малката си шпионска чародейска книжка.
Погледнах към Мариан и Пазителя. Трудно беше да се каже кой е по-изненадан от ставащото.
— Както и да е, да се върнем на Макон. Могъщ тип е, да знаеш. И много му харесва да прави един номер. Хайде, не се срамувай — погледна той подканващо към него.
Макон сви рамене, затвори очи и над него избухна зелен блясък. Тълпата направо се разбяга назад към стените, но там пък имаше прекалено много пушек вече.
— И оставам аз. Аз не съм Самороден. — Кимна към Макон. — Не съм и това, което е той. — Джон се ухили. — Но работата е там, че докоснах и двамата. И сега мога да правя същото като тях. Това е моята сила, така да се каже. Обзалагам се, че в твоята книжка не пише за чародеец като мен, нали?
Главният пазител се опита да отстъпи назад, но Джон го притисна към себе си още по-близо.
— И така, Ангелус… Нека да проверим какво може да прави странен тип като теб.
Пазителят бе бесен и този път се отдръпна назад по-рязко. Вдигна ръка с насочени към Джон пръсти. Джон наподоби абсолютно точно движението му. Появи се ярка светлина, като светкавица…
Всички стояхме от другата страна на Temporis Porta.
Дори Мариан.
13.XII
До края на вечността и след това
— Това истинско ли беше? — прошепна Лена.
Посочих към двойната врата — изпод процепа до пода се просмукваше дим. Сграбчих Мариан и я прегърнах, Лив направи същото. Отстъпих неловко назад, защото се бяхме озовали в една прегръдка, но Лена зае мястото ми.
— Благодаря ви — каза тихо Мариан.
Макон стовари ръката си върху рамото на Джон.
— Не мога още да реша дали това там бе брилянтен акт на чиста самоотверженост или просто безскрупулен опит да погълнеш силите на всички ни.
Джон сви рамене.
— Забелязах, че не ми позволи да те докосна по кожата.
Едва сега си спомних, че ръкавът на ризата на Макон бе дръпнат много надолу над ръката му.
— Все още не си готов, за да приемеш моята сила. Но и така да е било, искрено съм ти задължен. Показа невероятен кураж там. Няма да го забравя.
— О, стига. Тези типове бяха задници. Нищо особено не съм направил — отвърна смутено Джон и се отдръпна встрани, но по лицето му личеше, че е много горд от тази похвала.
По лицето на Лив радостта личеше още повече.
Мариан хвана ръката на Макон и той ни поведе през тунела. Със скоростта, с която ходеха, дори краткият път до нашето мазе щеше да отнеме адски дълго време.
— Уф, това е нелепо — каза Джон, чу се бързо раздиране на въздуха и за миг всички бяхме в кабинета на Макон.
— Какви бяха всъщност силите на Ангелус? — попитах аз, докато все още се опитвах да осмисля станалото.
— Не знам, но той определено не желаеше ние да разбираме — каза замислено Макон.
— А-ха. Разкара ни оттам много бързо, не успях да го докосна — потвърди Джон.
— Чувствам се ужасно. Мислиш ли, че опожарих онази красива стара зала? — Лена бе на съвсем друга вълна.
Джон се разсмя.
— Не, аз го направих.
— Това е зла зала — каза Макон. — Можем само да се надяваме, че наистина сте го направили.
— Защо това дело бе толкова важно за този Ангелус? Все пак няма да напишат повече от една страничка за него в тези чародейски хроники, нали? — попита Джон.
Макон помогна на Мариан да седне на един стол.
— Той ненавижда смъртните.
Мариан все още трепереше. Макон дръпна одеялото от леглото си и го уви около раменете й. Спомних си как тя бе направила същото за Сестрите след нападението на Бесовете. Световете ни вече не бяха две отделни вселени, чародейска и смъртна. Вече всичко се сриваше едновременно и заедно. Нещата не можеха да останат такива, не и за дълго.
Лив придърпа стола си близо до този на Мариан и я прегърна. Лена щракна с пръсти към камината. От цепениците се издигнаха пламъци, които стигаха сигурно почти до тавана. Поне не беше дъжд.