— Трябва да се съглася.
Сарафина стоеше до каменния свод, черната й къдрава коса — същата като на Лена — се виеше свободно по раменете й. Въпреки че бе ужасно горещо, носеше дълга черна рокля с ивици плат, които обвиваха тялото й на кръст. Приличаше ми на усмирителна риза.
Лена…
Тя не ми отговори, но чувствах как сърцето й биеше все по-силно. Златните очи на Сарафина се втренчиха в мен.
— Смъртният свят е в състояние на прелестен хаос и унищожение, които неминуемо ще доведат до мъчителен край. И сами да го бяхме планирали, нямаше да се получи толкова добре.
Лесно й беше да го каже, след като първоначалният им план се бе провалил.
Беше зловещо да я видим тук, след като бяхме станали свидетели как подпалва родния дом на Лена с нея самата и с баща й вътре. Но в съзнанието ни присъстваше и другият образ — на момичето, не много по-голямо от Лена, което се бори с мрака в себе си.
И загубва.
Издърпах Лена на крака, ръката й направо прогори моята в мига, в който кожите ни се докоснаха.
Лена. С теб съм.
Знам.
Гласът й прозвуча в главата ми някак кух, лишен от емоции.
Сарафина й се усмихна.
— Моята увредена, полуотдадена на мрака дъщеря. Бих искала да кажа, че ми е приятно да се видим отново, но това би било лъжа. Не бих била себе си, ако не бях честна.
Лицето на Лена напълно бе изгубило цвета си. Стоеше толкова изпъната и неподвижна, че не бях сигурен дали изобщо диша.
— Е, значи не си себе си и по-скоро си нищо, майко, защото и двете знаем, че си лъжкиня.
Сарафина размърда небрежно пръсти.
— Нали знаеш какво казват за стъклените къщи и камъните? Не бих посегнала към камък, ако бях на твое място, скъпа. Гледаш ме през едно зелено и едно златно око.
— Не е същото — намесих се аз. — Лена носи и Светлината, и Мрака в себе си.
Сарафина махна с ръка към мен, сякаш бях досадно насекомо, скакалец, опитващ се да си пробие път към слънчевата светлина.
— Във всички нас има и Светлина, и Мрак, Итън. Не си ли го разбрал досега?
По гръбнака ми премина студена тръпка.
Ейбрахам се облегна на бастуна си.
— Говори за себе си, скъпа моя. Сърцето на този стар инкубус е черно като катрана в ада.
Лена не се интересуваше от сърцето на Ейбрахам, нито от липсата на такова у Сарафина.
— Не знам какво искате и не ми пука. Трябва да си тръгнете, преди чичо Макон да е усетил, че сте тук.
— Опасявам се, че не можем да направим това. — Празните черни очи на Ейбрахам бяха втренчени в Лена. — Имаме работа за вършене.
Всеки път щом чувах гласа му, ме изпълваше гняв. Мразех го заради това, което беше причинил на леля Пру.
— Каква работа? Да унищожите целия град, това, което не успяхте да довършите миналия път?
— О, не се притеснявай. Този път ще го довършим. — Ейбрахам извади лъскав златен часовник от малкото джобче на костюма си и го погледна. — Но първо трябва да убия Единия, който е двама.
Откъде знае кой е той, Лена?
Не използвай келтската нишка. Тя може да те чуе.
Стиснах силно ръката на Лена, без да обръщам внимание, че по кожата ми вече се образуваха мехури от изгорялото.
— Нямаме представа за какво говориш.
— Не ме лъжи, момче! — извика Ейбрахам и насочи бастуна си обвинително към мен. — Да не смяташе, че няма да разберем?
Сарафина се взираше в очите на Лена. Не ги беше видяла в нощта, когато призова Седемнайсетата луна. Тогава бе като затворена в някакво тъмно чародейско полусънно състояние.
— Все пак притежаваме „Книгата на луните“.
В небето се разнесе гръмотевица, но дори ядосана — а аз знаех, че е много ядосана! — Лена не успя да предизвика дъжд.
— Може да задържите книгата. Тя не ни е нужна, за да създадем новия Ред.
На Ейбрахам не му допадаше да го предизвикват, особено от чародеец, който бе наполовина Светлина.
— Не. Права си, малко момиченце. Нужен ви е Единият, който е двама. Но ние няма да му позволим да се принесе в жертва. Ще го убием преди това.
Опитах се да отпратя мислите си в онази част на съзнанието ми, която можех да заключа от Лена, защото ако тя знаеше какво си мислех, и Сарафина щеше да го знае. Но дори и там едно и също подозрение продължаваше да си проправя път навън.