На мен самия вече не ми оставаха сили. Усещах, че ще припадна. И тогава чух глас в някакво затънтено ъгълче на съзнанието ми. Не беше Лена или Лилум, нито дори Сарафина. Нашепваше ми отново и отново, толкова тихо, че едва го чувах.
Смъртоносната хватка около врата ми се отпусна, но когато погледнах към Ейбрахам, видях, че положението на ръката му не бе променено. Изпъшках и вдишах така дълбоко въздух, че за малко да се задавя. Думите в главата ми звучаха по-силно.
Две думи.
АЗ ЧАКАМ.
Видях лицето му — моето лице — за частица от секундата. Това беше моята друга половина, моята Счупена душа. Опитваше се да ми помогне.
Невидимата ръка бе махната от гърлото ми и въздухът навлезе в дробовете ми. Изражението на лицето на Ейбрахам бе смесица от изненада, объркване и ярост.
Запрепъвах се, докато тичах към Лена, все още опитвайки се да си поема колкото се може повече въздух. Докато стигна до горящия кръг, Сарафина бе обградена от още един и тя се опитваше да угаси краищата на димящата си рокля.
Спряха на няколко стъпки от нея. Температурата бе толкова висока, че не можех да продължа напред. Лена стоеше пред Сарафина, от другата страна на пламтящия кръг. Косата й димеше, сякаш всеки момент полепналите искрички щяха да я подпалят, лицето й бе почерняло от пушека.
Облакът от Бесове се бе преместил от Сарафина към Ейбрахам. Той наблюдаваше, но не помагаше на своята ученичка.
— Лена! Помогни ми! — извика тя и падна на колене. Приличаше на Изабел в нощта, когато бе Призована, паднала в краката на майка си. — Никога не съм искала да те нараня. Никога не съм искала нищо от това.
Почернялото лице на Лена бе изпълнено с гняв.
— Не. Само искаше да умра.
Очите на Сарафина бяха влажни от дима и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.
— Животът ми никога не е бил такъв, какъвто исках. Нямах право на избор. Борих се упорито с Мрака, но не бях достатъчно силна — закашля се тя, опитвайки се да прогони дима. Лицето й бе покрито с пепел, а очите й бяха зачервени и златистият им цвят почти не се виждаше. — Ти винаги си била по-силната от нас, дори като бебе. Така оцеля.
Разпознах емоцията в очите на Лена. Беше смутена. Сарафина бе жертва на проклятието, от което се бе страхувала през целия си живот, проклятието, което я бе пощадило. Ако не беше станало така, каква ли щеше да бъде майка й?
— За какво говориш?
Сарафина се закашля, черният пушек се извиваше все по-плътно около нея.
— Имаше ужасна буря и дъждът угаси огъня. Ти се спаси сама.
Странното бе, че в гласа й прозвучаха облекчение и радост, сякаш не именно тя бе оставила детето си да умре.
Лена погледна майка си.
— И днес искаш да довършиш започнатото тогава.
Един въглен падна върху роклята на Сарафина и платът пламна отново. Тя започна да тупа по него с голи ръце, докато го угаси. Повдигна очи и погледна Лена.
— Моля те… — Гласът й бе толкова пресипнал, че почти не се чуваше. Протегна ръка към нея. — Нямаше да те нараня. Само щях да го накарам да си помисли, че ще го направя.
Говореше за Ейбрахам, за онзи, който първи я бе тласнал към Мрака, онзи, който стоеше сега тук и я наблюдаваше как изгаря.
Лена поклати глава, но по лицето й се стекоха сълзи.
— Как мога да ти вярвам?
Но още докато го казваше, пламъците започнаха да отслабват в пространството между тях двете. Бяха само на сантиметри разстояние една от друга, пръстите им можеха да се докоснат. Лена протегна ръката си напред. Видях изгарянията по ръката на Сарафина, когато посегна към дъщеря си.
— Винаги съм те обичала, Лена. Ти си моето малко момиченце.
Лена затвори очи. Беше трудно да гледаш към Сарафина, с димящата й коса и изгорената кожа. Сигурно бе направо невъзможно, ако бе твоя майка.
— Иска ми се да можех да ти вярвам…
— Лена, погледни ме — каза Сарафина. Личеше, че силите я напускат. — Ще те обичам до края на вечността и след това.
Спомних си думите от видението. Последното нещо, което Сарафина бе казала на бащата на Лена, преди да го остави да умре. Ще те обичам до края на вечността и след това.
Лена също си ги бе спомнила.
Видях как лицето й се сгърчи от болка, докато отдръпваше ръката си.
— Ти не ме обичаш. Не си способна на любов.
Огънят се издигна отново на същото място, където бе затихнал преди минута. Сарафина бе погълната от пламъците, които някога бе контролирала, но сега силите й бяха непредсказуеми, като на всички чародейци.