— Не! — изпищя тя.
— Съжалявам, Изабел — прошепна Лена.
Сарафина се втурна напред и ръкавите на роклята й пламнаха.
— Ах, ти, малка кучко! Да беше изгоряла заедно с жалкия си баща! Ще те намеря в следващия ти живот…
Писъците се извисиха до невъобразими висоти, докато пламъците поглъщаха тялото й. Беше по-ужасяващо от смразяващите кръвта викове на Бесовете. Това бе звук на болка и смърт, и нещастие.
Тялото й се свлече на земята, а пламъците го обвиха като вихрушка от скакалци, оставящи след себе си единствено беснеещия огън. В същия миг Лена падна на колене, втренчила очи в мястото, където допреди минута стоеше майка й.
Лена!
Изтичах до нея и я отдръпнах от огъня. Тя кашляше и се опитваше да си поеме дъх. Ейбрахам приближи към нас, а черният облак от демонични духове го следваше. Придърпах Лена до себе си, докато наблюдавахме как „Грийнбриър“ гори за втори път.
Кървавият древен инкубус спря до нас, върхът на бастуна му на практика докосваше разтопените подметки на кецовете ми.
— Е, знаете какво казват. Ако искаш нещо да се свърши както трябва, свърши го сам.
— Ти не й помогна. — Не знам защо го казах, не ми пукаше, че Сарафина бе мъртва. Но защо не й помогна?
Ейбрахам се разсмя.
— Спестихте ми усилието да я убия сам. Вече не ми бе толкова полезна, превръщаше се в проблем.
Зачудих се дали Сарафина бе осъзнавала колко заменима е за него. Колко ненужна е била в очите на господаря, на когото бе служила?
— Но тя беше една от вас!
— Тъмните чародейци нямат нищо общо с мен и моя вид, момче. Те са като плъхове. Има много като Сарафина там, откъдето е дошла и тя. — Погледна към Лена, лицето му бе мрачно също като празните му очи. — След като твоята малка приятелка умре, следващата ми задача ще бъде да се отърва от тях.
Не го слушай, Лена.
Но тя изобщо не го слушаше. Не слушаше никого. Знаех го, защото чувах единствените думи, повтарящи се отново и отново в главата й.
Оставих майка си да умре.
Оставих майка си да умре.
Оставих майка си да умре.
Избутах я зад себе си, макар да бях наясно, че тя имаше по-добри шансове да се пребори с Ейбрахам, отколкото аз.
— Леля ми беше права. Ти си дяволът.
— О, колко мило от нейна страна. Искаше ми се да е така. — Извади златния си часовник и погледна колко е часът. — Но за сметка на това познавам неколцина демони, които отдавна чакат възможността да посетят този свят. — Пъхна обратно часовника в джоба си. — Изглежда, хлапета, че времето ви изтече.
14.XII
Демонската врата
Ейбрахам вдигна „Книгата на луните“ и страниците отново започнаха сами да се разгръщат, и то толкова бързо, че бях сигурен, че ще се скъсат. Когато спряха, той прокара пръст по страниците с благоговение. Това бе неговата библия. На фона на черния дим зад гърба му Ейбрахам започна да чете.
Нямах желание да се мотая наоколо, за да гледам пълчищата от демони, които Ейбрахам призоваваше, за да ни довършат. Бесовете ми бяха достатъчно. Сграбчих Лена за ръката и я издърпах, бягайки колкото се можеше по-надалече от огъня и мъртвата майка на Лена, от Ейбрахам и „Книгата на луните“, от цялото зло, което той призоваваше.
— Итън! Тръгнали сме в погрешна посока.
Лена беше права. Трябваше да тичаме към „Рейвънуд“, а не към памуковите полета, които преди са били част от „Блекуел“, плантацията, намираща се от другата страна на „Грийнбриър“. Но нямаше накъде другаде да отидем. Ейбрахам се намираше между нас и „Рейвънуд“ и садистичната му усмивка разкриваше, че е наясно с положението ни. Това беше игра и той й се наслаждаваше.
— Нямаме избор, трябва да…
Лена ме прекъсна.
— Нещо не е наред. Усещам го.