Небето над нас потъмня и чух тътнещ звук. Но не беше гръмотевица или писъците на Бесовете — тях не можех да ги сбъркам.
— Какво е това? — извиках аз, докато повличах Лена нагоре към хълма, който преди бе водил от пътя към плантацията „Блекуел“.
Преди Лена да успее да ми отговори, земята под нас започна да се движи. Сякаш се изплъзваше изпод краката ми, въпреки че се опитвах да запазя равновесие. Тътнещият звук ставаше все по-гръмък и се появиха и други шумове — дърветата се разцепваха и падаха, зад нас се надигаше хаотична симфония от жуженето на хилядите скакалци и страховито пукане и чупене.
Или под нас.
Лена го видя първа.
— О, божичко!
По средата на калния път земята се бе разцепила на две и пукнатината се носеше точно към нас — ставаше все по-широка, земята се разтваряше пред очите ни, а пръстта и калта се изсипваха надолу в процепа като плуващи пясъци, засмуквани в дупка.
Земетресение.
Беше невъзможно, тук, в Юга няма земетресения. На запад се случват постоянно — в Калифорния например. Но бях виждал достатъчно филми, за да разпозная земетресение, когато го видя.
Звукът бе ужасяващ, както и гледката на самоизяждащата се земя. Черният вихър от Бесове се появи отново в небето и се втурна напред.
Земята зад нас се разцепваше все по-бързо, разкъсвайки се като слаб шев.
— Не можем да го надбягаме! Нито пък тях! — провикна се Лена, изпълнена с гняв. — В капан сме.
— Може би не — казах аз, загледан в хълма.
Бричката се носеше по пътя. Линк караше така, сякаш майка му току-що го бе хванала пиян в църквата. Пред колата имаше нещо, което се движеше още по-бързо.
Беше Бу. Не ленивото черно куче, което спеше до леглото на Лена. Това бе чародейското куче, което приличаше на вълк и тичаше по-бързо и от най-бързия си простосмъртен събрат.
Лена погледна назад.
— Няма да успеем!
Ейбрахам все още стоеше на поляната, незасегнат от вихрите, които се виеха край него. Обърна се и погледна в подножието на хълма, където в момента Бричката се носеше бясно по шосето.
И аз погледнах надолу. Линк се бе подал през прозореца и ми крещеше нещо. Не го чувах, но каквото и да ни караше да правим — да скачаме, да тичаме или нещо подобно — просто нямаше време.
Поклатих мълчаливо глава и погледнах за последно към Ейбрахам. Очите на Линк проследиха погледа ми.
После той изчезна.
Бричката все още се движеше, но шофьорското място бе празно. Бу подскочи встрани, когато колата профуча покрай него, пропускайки извивката. После тя се преобърна и се разби на пътя, търкулвайки се веднъж и още веднъж.
Видях как застава на капак и в същия миг чух раздирането…
Една ръка се протегна към моята. Бях издърпан в черната пустота, която пренасяше инкубусите от едно място на друго, но не ми беше нужно да виждам кой е. Знаех, че пръстите, които се бяха забили в плътта ми, бяха на Линк.
Все още се въртях из пустотата, когато изведнъж усетих, че падам и светът отново се появи пред очите ми.
Късчета черно небе и искрици кафяво…
Гърбът ми се удари в нещо твърдо, повече от веднъж.
Наблюдавах как небето се отдалечава все повече от мен, а земята се приближаваше с всяка секунда. Но тялото ми се блъсна в нещо стабилно и внезапно вече не падах.
Итън!
Някой ме сграбчи за ръката и болката разкъса рамото ми. Премигнах. Бях пленен от море от дълги, кафяви… клони?
— Пич, добре ли си?
Обърнах се бавно в посоката, от която идваше гласът. Линк стоеше под дървото и се взираше към мен. Лена бе до него, напълно паникьосана.
— Пленен съм от дърво. Как мислиш?
Лена се усмихна с облекчение.
— Мисля, че току-що ти спасих задника с моите суперсили — ухили се Линк.
— Итън, можеш ли да слезеш? — попита Лена.
— Да. Не мисля, че има нещо счупено — отвърнах аз и направих опит да измъкна краката си от клоните.
— Мога да те пренеса долу за секунда — предложи Линк.
— Не, благодаря. Стига ми за днес. — Притеснявах се къде можеше да ме прехвърли, ако му дадях шанс за втори опит.
Болеше ме при всяко помръдване, така че ми бяха нужни няколко минути, докато се смъкна долу. Щом докоснах земята, Лена се метна на врата ми.
— Ти си добре!
Не исках да й казвам, че ако ме стиснеше малко по-силно, определено нямаше да бъда добре. Вече усещах, че и малкото ми останала енергия се изцеждаше от мен.