— Така мисля.
— Ей, вие двамата сте по-тежки, отколкото изглеждате. А и пренасям хора за пръв път. Отпуснете се — продължаваше да се хили Линк. — Все пак спасих живота ви.
Вдигнах стиснатия си юмрук за поздрав.
— Така е, човече. Щяхме да сме мъртви, ако не беше ти.
Той удари юмрука си в моя.
— Е, това ме прави герой, нали?
— Супер, сега главата ти ще стане още по-голяма. Не че това е възможно.
Но той знаеше какво всъщност му казвах. Благодаря ти, че спаси задника ми и момичето, което обичам.
Лена го прегърна.
— Ти си моят герой!
— Даже жертвах Бричката — погледна ме Линк. — Много лошо ли беше?
— Много.
Той сви рамене.
— Е, няма нищо, което малко здраво тиксо не може да оправи.
— Хм, надявам се, че имаш повечко от него. Как въобще ни намери?
— Нали знаеш как казват, че животните усещат предварително торнадата, земетресенията и други подобни? Явно същото става и с инкубусите.
— Земетресението… — прошепна Лена. — Мислиш ли, че е стигнало до града?
— Вече го удари — каза Линк. — Главната улица се цепна точно по средата.
— Всички наред ли са? — Имах предвид Ама, баща ми и моите стогодишни лели.
— Не знам. Майка ми поведе купища хора към църквата и те се затвориха там. Говореше нещо за основите на сградата, за стомана в гредите и за някакво предаване, което била гледала по телевизията.
Ясно, мисис Линкълн щеше да спасява всички на улицата с образователни програми. Определено имаше талант да командва и организира хората.
— Когато си тръгвах — продължи той, — крещеше нещо за Апокалипсиса и седемте знака.
— Трябва да се доберем някак до вкъщи — казах аз. Не живеехме толкова близо до църквата, колкото Линк, и бях напълно уверен, че нашето „имение“ не бе строено с противоземетръсни основи.
— Няма начин. Пътят се разцепи точно зад мен веднага след като излязох на шосе номер 9. Трябва да минем през гробището.
Трудно ми бе да повярвам, че Линк сам предлага това — гробището, нощем, по средата на свръхестествено земетресение.
Лена ме докосна по рамото.
— Имам лошо предчувствие.
— Така ли! — усмихнах се тъжно аз. — Аз имам лошо предчувствие за всичко, откакто се върнах от оня свят и се превърнах в демон.
Когато минахме през портите на „Градината на вечния покой“, гробището на Гатлин, попаднахме на място, което бе всичко друго, но не и изпълнено с покой. Дори със светещите кръстове — една от местните особености, пак бе толкова тъмно, че не виждахме и на метър пред себе си. Скакалците бяха направо полудели и жужаха ужасно силно, сякаш бяхме разбутали гнездо на оси. Светкавица разсече мрака, разцепвайки небето на две така, както трусът бе разцепил земята.
Линк ни водеше, тъй като единствено той виждаше нещо.
— Знаеш ли, майка ми е права за едно. В Библията е казано, че накрая ще има земетресение.
Погледнах го, като че ли се бе смахнал напълно.
— И кога за последно чете Библията? В Неделното училище, когато бяхме на девет?
Той сви рамене.
— Просто казвам…
Лена прехапа долната си устна замислено.
— Линк може и да е прав. Ами ако не Ейбрахам е причинил това, а е резултат от разрушения Ред? Както жегата и буболечките, и пресъхналото езеро?
Знаех, че се чувства отговорна, но това не бе причинено от края на смъртните ни дни. Това си беше свръхестествен Апокалипсис.
— И е просто съвпадение, че Ейбрахам четеше за разтваряне на земята, за да излязат демоните оттам в същия момент?
Линк ме зяпна.
— Какво искаш да кажеш с това „да излязат демоните оттам“? Да излязат откъде?
Земята започна отново да се тресе. Линк млъкна и се заслуша. Сякаш се опитваше да определи откъде започваше земетресението или къде щеше да удари. Грохотът се превърна в скърцащ звук — сякаш стояхме на веранда, която се канеше да се строполи под краката ни. Звучеше като подземна гръмотевица.
— Още едно ли идва? — попитах аз. Не можех да реша дали е по-добре да останем на място, или да се впуснем да бягаме.
Линк се огледа наоколо.
— Мисля, че трябва…
Земята под нас се разтресе и асфалтът се пропука. Нямаше къде да избягаме, а и нямаше да имаме време да стигнем до никъде. Земята се разпадаше край мен, но аз не пропадах. Парченцата от шосето се издигаха и политаха към небето.