Трупаха се едно върху друго и оформяха нестабилен триъгълник. После спряха. Светещите кръстове започнаха да премигват.
— Кажи ми, че това не е какво си мисля — отстъпи назад Линк сред мъртвата суха трева, осеяна с изкуствени цветя и надгробни плочи.
Надгробните камъни сякаш се движеха. Може би наближаваше нов земен трус или нещо по-лошо.
— За какво говориш?
Първият камък излезе от пръстта, преди да има време да ми отговори. Беше още един трус — поне така си помислих в началото.
Но грешах.
Надгробните плочи не падаха. Бяха избутвани отдолу.
Камъни и пръст политаха във въздуха и се стоварваха отново на земята като пуснати от небето бомби. Последваха ги прогнили ковчези. Стогодишни дъбови и черни лакирани ковчези се търкаляха надолу по хълма, капаците им се отваряха и изсипваха навън изгнилите трупове вътре в тях. Миризмата бе толкова отвратителна, че Линк си запуши устата и носа.
— Итън! — изпищя Лена.
Стиснах я за ръката.
— Бягайте!
На Линк не беше нужно да му го казвам два пъти. Кости и дъски летяха във въздуха като шрапнели, но той поемаше ударите вместо нас като истински супергерой.
— Лена, какво става? — попитах задъхано аз, докато тичахме, без да пускам ръката й.
— Мисля, че Ейбрахам е отворил някаква врата към Подземния свят.
Тя се препъна и аз я изправих отново на крака.
Стигнахме хълма, който водеше до най-старата част на гробището. Онзи, по който бях бутал количката на леля Мърси повече пъти, отколкото можех да преброя. Хълмът бе тъмен и с мъка избягвах огромните дупки, които почти не се виждаха в земята.
— Оттук! — извика към нас Линк, който вече бе стигнал до върха. Спря и аз си помислих, че ни изчаква. Но когато стигнахме до него, осъзнах, че се взираше към гробището.
Мавзолеите и гробовете избухваха, обсипвайки земята с големи каменни късове, кости и части от тела. Пластмасов фавн лежеше паднал в пръстта. Някой сякаш бе разкопал всеки гроб в гробището.
В далечния край на това, което някога бе добрата част от хълма, имаше труп. От етапа на разлагането му личеше, че е бил заровен наскоро. Тялото се взираше в нас, но нямаше очи. Очните му орбити бяха напълно празни. В него обаче имаше нещо и то движеше това, което бе останало от тялото — така, както Лилум ръководеше мисис Инглиш.
Линк протегна напред ръце, за да ни защити. Трупът наведе глава на една страна и се заслуша в нещо. После от празните му очи, от носа и устата излезе тъмна мъгла. Тялото се прекърши и падна на земята. Мъглата се изви като Бяс, после се понесе в небето и изчезна.
— Това Блудник ли беше? — попитах аз.
Линк отговори преди Лена.
— Не. Беше някакъв демон.
— Откъде знаеш? — прошепна тихо тя, сякаш се боеше да не събудим още мъртъвци.
Линк извърна глава.
— По същия начин, както кучето знае, когато види друго куче.
— На мен не ми приличаше на куче — опитах се да се пошегувам аз, за да го накарам да се почувства по-добре, но моментът май не бе подходящ.
Линк гледаше втренчено в лежащото на земята тяло, в което допреди миг се бе вселил демонът.
— Може би майка ми е права и това е Краят на дните. Може би ще има възможност най-накрая да използва мелничката си за жито, противогазовите маски и онази надуваема лодка.
— Лодка? Това ли стърчи до покрива в гаража ви?
Линк кимна.
— За случаите, когато се надигнат водите и настане поредният световен потоп, с който господ ще отмъсти на всички грешници.
Поклатих глава.
— Не господ. Ейбрахам Рейвънуд.
Земята най-после спря да се тресе, но дори не го забелязахме. Тримата треперехме толкова силно, че беше невъзможно да направим разликата.