Оказах се прав. Тя беше номер седемнайсет.
Избутах Ама и Арелия и хванах ръката й. Ама отвори едно око и ме стрелна с поглед.
— Дръж встрани ръцете си, Итън Уейт. Няма нужда да отиваш там, където е тръгнала тя.
Този път щях да й се опълча.
— Тя е моя леля, Ама. Искам да се сбогувам с нея.
Арелия поклати глава, без да отваря очи.
— Нямаме време за това. — Гласът й заглъхваше, като че ли потъваше в някаква далечна стая.
— Леля Пру дойде при мен. Мисля, че иска да ми каже нещо.
Ама отвори и двете си очи и ме погледна.
— Има свят на живите и има свят на неживите. Тя живя добър живот и е готова. Точно сега имам достатъчно проблеми, за да опазя хората, които обичам, в света на живите. Така че, ако нямаш нищо против… — изсумтя, сякаш слагаше вечерята, а аз закъснявах да седна на масата.
Погледнах я така, както никога преди. Погледът ми казваше:
Всъщност имам нещо против.
Тя въздъхна и ме хвана за ръката. С другата стиснах крехката длан на леля Пру. Затворих очи и зачаках.
— Лельо Пру?
Нищо не се случи.
Лельо Пру.
Отворих очи.
— Какво не е наред? — прошепнах аз.
— Не мога да кажа. Целият този хаос и тези демони, вдигащи толкова врява, сигурно са я уплашили.
— Всички тези тела — допълни тихичко Арелия.
Ама кимна.
— Прекалено много хора се преместиха в отвъдното тази нощ.
— Но още не е свършило. Трябва да са осемнайсет. Така каза песента.
Ама ме погледна със сгърчено от мъка лице.
— Може би песента е сгрешила. Дори картите и Великите бъркат понякога. Може би не всичко се търкаля надолу по хълма толкова бързо, колкото си мислиш.
— Това са песните на мама и тя каза „осемнайсет“. Никога не е бъркала и ти го знаеш.
Знам го, Итън Уейт. Не беше нужно да го казва. Виждах го в очите й, в начина по който бе стисната челюстта й и лицето й бе изопнато.
Протегнах отново ръката си.
— Моля те.
Ама погледна през рамо.
— Леа, Арелия, Туайла, помогнете ни малко.
Хванахме се за ръце в кръг — смъртни и чародейци. Аз, загубеният Водач. Леа, светлата Сукуба. Ама, гадателката, която се луташе в мрака. Арелия, ясновидката, която виждаше повече, отколкото искаше. И Туайла, която някога бе призовавала духовете на мъртвите, гадателката в отвъдния свят. Трябваше ни светлина, за да покаже на леля Пру пътя към дома.
Всички те вече бяха част от моето семейство.
Ето ни, държахме се за ръце в болничната стая и се сбогувахме с човек, който в много отношения вече отдавна си бе отишъл.
Ама кимна към Туайла.
— Ще ни окажеш ли честта?
След секунди стаята изчезна сред сенките, а светлината избледня. Усещах порива на вятъра, въпреки че бяхме вътре.
Или поне така си мислех.
Мракът стана по-плътен и в един момент се озовахме в огромна стая, с лице към кръгла врата. Разпознах я веднага — вратата в задната част на „Изгнание“, клуба в Тунелите. Този път обаче помещението бе празно. Бях сам.
Поставих и двете си ръце на вратата, докосвайки сребристата кръгла дръжка във формата на колело, която я отваряше. Натиснах с цялата си сила, но не успях да я накарам да се завърти.
— Трябва да вкараш малко повече мускули в туй, Итън.
Обърнах се и леля Пру стоеше зад мен, с плетените си пантофи и домашната си роба, подпряна на подвижната си метална болнична система. Тя дори не бе прикрепена към тялото й.
— Лельо Пру! — метнах се на врата й аз и я прегърнах, усещайки костите й под тънката й кожа. — Не си отивай.
— О, стига си дрънкал. Същият досадник кат Ама си. Всяка нощ идва таз седмица и ме уговаря да остана. Все слага под възглавницата ми някакви неща, които вонят кат старите памперси на Харлон Джеймс — сбърчи тя нос. — Достатъчно се застоях на туй място. Вече дори не пускат мойте филми по телевизията.
— Не можеш ли да останеш? Има толкова много места из Тунелите, които трябва да се маркират. А и не мисля, че леля Мърси и леля Грейс ще се оправят без теб.
— Затуй исках да говоря с теб. Важно е, така че внимавай. Слушаш ли ме?
— Слушам те.
Знаех, че искаше да ми каже нещо важно, нещо, което никой от другите нямаше да разбере.
Леля Пру се наведе и ми прошепна.
— Трябва да ги спреш.
— Да спра кого? — попитах аз, а космите на врата ми настръхнаха.