Още шепнене.
— Знам точно какво съ опитват да направят, затуй поканих половината град на моето парти.
Нейното „парти“.
— Имаш предвид погребението ти?
Тя кимна.
— Планирам го, откакто станах на петдесет и две. Искам да стане точно тъй, както съм наредила. С китайски порцелан и ленени салфетки, с голяма купа с пунш и Сиси Хъникът да пее „Изумителна благодат“25. Оставих списък с подробностите в чекмеджето на нощната ми масичка, ако е оцеляла от торнадото.
Не можех да повярвам, че това е причината да ме доведе тук. Но все пак тя си беше такава, леля Пру.
— Разбрах, лельо.
— Списъкът с гости е много важен, Итън.
— Ясно. Искаш да си сигурна, че всички правилни хора ще бъдат там.
Тя ме погледна, сякаш съм идиот.
— Не. Искам да съм сигурна, че погрешните няма да дойдат. Искам да знам, че определени хора няма да се домъкнат на мойто тържество. Туй не е коледен купон в пожарната.
Говореше сериозно, но в очите й видях палава искра, сякаш всеки момент щеше да запее — абсолютно фалшиво и в типично свой оперен стил — любимия си химн „Да се облегнеш под вечните мишци“26.
— Искам да затръшнеш вратата, преди Юнис Хъникът да вкара и единия си крак в църквата. Не ме интересува дали Сиси ще пее, нито че таз Юнис твърди, че Всемогъщият е сложил ръка на рамото й. Тя няма да получи нито чаша от моя пунш.
Прегърнах я толкова силно, че я повдигнах във въздуха.
— Ще ми липсваш, лельо Пру.
— Разбира се, че шъ ти липсвам. Но времето ми е дошло и имам работа да върша, да се срещна със съпрузите си. Да не споменавам и няколкото Харлон Джеймсовци. Сега, имаш ли нещо против да отвориш вратата пред една стара дама? Не съ чувствам много добре днес.
— Тази ли? — Докоснах металната врата пред нас.
— Същата — кимна леля Пру и се пусна от дръжката на системата си.
— Накъде води?
Тя сви рамене.
— Не мога да ти кажа. Само знам, че оттук трябва да мина.
— Ами ако не трябва да се отваря?
— Итън, да не ми казваш, че те е страх да отвориш таз глупава малка врата? Завърти туй проклето колело най-накрая!
Сложих ръце на кръглата дръжка и напънах с цялата си сила. Тя не помръдна.
— Шъ накараш една стара жена да прави всичко сама? — изпуфтя леля Пру и ме избута настрани. После се протегна с треперещата си ръка към вратата.
Тя се отвори веднага и ослепителна светлина и вятър, и пръски вода заляха стаята. Зърнах отражението на синя водна повърхност. Протегнах ръка към леля Пру и тя я пое. Помогнах й да премине през прага. За секунда останахме така, на срещуположните страни на вратата.
Тя погледна през рамо в синевата зад себе си.
— Изглежда, че това е пътят ми. Ще ми покажеш ли накъде да вървя, както ми обеща?
Замръзнах на място.
— Обещал съм да ти покажа пътя ли?
Тя кимна.
— Разбира се. Ти ми каза за Последната врата. Откъде иначе шъ зная за нея?
— Не знам нищо за Последната врата, лельо Пру. Никога не съм минавал през нея.
— Естествено, че си минавал. Стоиш отвъд нея и в тоз момент.
Погледнах и ето ме, другото ми аз. Мъглив и сив, трептящ като сянка.
Това бях аз от старата видеокамера. Аз от сънищата ми.
Моята Счупена душа.
Той се отправи към кръглата врата. Леля Пру махна с ръка към него.
— Шъ ме проводиш ли до онзи фар?
В мига, в който го каза, видях пътеката от камъни, водеща до зелен хълм, на който се издигаше бял каменен фар.
Квадратен и стар, изграден от обикновени, поставени един върху друг блокове, а на върха им, високо в чистата синева на небето се издигаше бяла кула. Ширналата се отвъд вода беше дори още по-синя. Тревата, която се движеше в ритъма на вятъра, бе зелена и жива и ме накара да копнея за нещо, което никога не бях виждал.
Но предполагам, че го бях виждал, защото ето ме, вървях по каменната пътека.
Стомахът ми се преобърна и внезапно някой изви ръката зад гърба ми, като че ли Линк упражняваше хватките си върху мен.
Глас — най-гръмкият глас във вселената, от най-силния човек, когото познавах, прогърмя в ушите ми.
— Върви напред, Прудънс. Нямаш нужда от помощта на Итън. Туайла ще бъде с теб и всичко ще бъде наред, когато стигнеш до фара.
25
„Изумителна благодат“ („Amazing Grace“) — евангелистки химн, най-популярният от т.нар. „Химни от Олни“. Написан е от свещеника и композитор Джон Нютън (1725–1807) и неговия приятел — поетът Уилям Купър (1731–1800). — Б.пр.
26
„Да се облегнеш под вечните мишци“ („Leaning on the Everlasting Arms“) — евангелистки химн, създаден през 1887 г. по музика на Антъни Шоуолтър и текст на Елиша Хофман. Цитатът е от Библията, Второзаконие, 33:27. — Б.пр.