Ама не го погледна.
— Значи и тя е глупачка, като всички вас.
Потупах я по гърба.
— Няма смисъл да се спори с мъртвите. — Тя ме изгледа сърдито и аз свих рамене. — Поне не ти се налага да си наемаш смокинг.
Баща ми също се предаде и се надигна от стола си.
— Ами, аз по-добре да започна да търся шотландските гайдари.
В крайна сметка шотландските гайдари ни бяха подарък от Макон. След като чу молбата на леля Пру, той настоя да ги доведе лично от клуб „Хайландс Елк“, Колумбия, столицата на щата. Поне така каза, но доколкото познавах него и системата на Тунелите, бях убеден, че са дошли директно от Шотландия същата сутрин. Те изпълняваха толкова красиво „Изумителна благодат“, че когато хората започнаха да пристигат, никой не искаше да влезе в църквата. Огромна тълпа се струпа на предната алея и по тротоарите и останаха да слушат, докато преподобният не излезе и не ги прикани да заемат местата си.
Останах близо до входа, загледан в множеството. Катафалка — истинска, не като тази на Лена и Макон, спря пред църквата. Леля Пру беше погребана в Съмървил и щеше да остане там, докато „Градината на вечния покой“ не бъдеше възстановена и отново отворена. Сестрите наричаха съмървилското гробище „Новото гробище“, защото съществуваше само от седемдесет години.
Видът на катафалката ми припомни за първия път, когато видях Лена — на път за училище, предишната година. Спомних си как си бях помислил, че е знамение, може би дори за нещо ужасно.
Така ли се оказа?
Като погледнех назад към всичко, което се случи, всичко, което ме бе довело от онази катафалка до тази, все още не можех да кажа със сигурност.
Не заради Лена. Тя винаги щеше да бъде най-хубавото нещо, което някога ми се бе случвало. А защото всичко се бе променило.
И двамата се бяхме променили. Осъзнавах го.
Но Гатлин също се бе променил и това вече ми беше трудно да го разбера.
И така, стоях на входа на църквата и наблюдавах какво се случва.
Оставях го да се случва, защото нямах избор. До Осемнайсетата луна имаше два дни. Ако с Лена не откриехме какво точно иска Лилум — кого всъщност иска, нямаше как да предвидим колко неща още щяха да се променят. Може би тази катафалка също бе знамение за това, което предстоеше.
Бяхме прекарали часове в архива, но не открихме нищо. И все пак знаех, че след края на погребението пак щяхме да отидем там. Нищо друго не ни оставаше, освен да опитваме отново и отново. Дори да изглеждаше безнадеждно.
Не можеш да се бориш със съдбата.
Това ли ми беше казала майка ми?
— Не виждам каретата си с коне. Бели коне, така бях уточнила в писмото си.
Бих познал този глас навсякъде и винаги.
Леля Пру стоеше до мен. Без да блещука, без да сияе. Съвсем обикновена, каквато си беше. Ако не носеше дрехите, с които бе умряла, щях да я взема за някого от гостите на погребението й.
— Ами… имахме проблем с това. Не успяхме да намерим.
Тя не ми обърна внимание.
— Мисля, че бях ясна и за това, че искам Сиси Хъникът да пее „Изумителна благодат“, както пя на службата за Шарлийн Уоткинс. А не я виждам тук. Ама тез приятелчета наистина влагат сърце в изпълнението си, трябва да им се признае.
— Сиси Хъникът каза, че ако искаме да пее, трябва да поканим и Юнис.
Това обяснение задоволи леля Пру. Обърнахме се пак към гайдарите.
— Мисля, че това е единственият химн, който знаят. И не съм много убеден, че са южняци.
Тя се усмихна.
— Разбира се, че не са.
Музиката се носеше над тълпата, сближаваше хората. Личеше си, че леля Пру е доволна, независимо какво казваше.
— Хубава тълпа се е сбрала. Доста хора са надошли. Повече, отколкот съм виждала от години. Повече, отколкот имаше на погребенията на всичките ми съпрузи, събрани заедно. — Погледна към мен. — Не мислиш ли тъй, Итън?
Усмихнах се.
— Да, госпожо. Хубава тълпа — отвърнах и разхлабих яката на ризата си. Беше почти четирийсет градуса и имах чувството, че скоро ще припадна.
— Сега, моля те, облечи си сакото — виж колко хубаво ти стои смокингът, и покажи малко уважение към починалите, момко.
Ама и баща ми стигнаха до компромис относно хвалебственото слово. Ама нямаше да го произнесе, но щеше да прочете стихотворение. Когато ни каза какво смята да чете, никой не обърна особено внимание. Само дето се оказа, че две от точките в списъка на леля Пру се засичаха по едно и също време. Защото тя избра да прочете химна „Остани с мен“.