Думите ме поразиха като куршуми. Мракът ставаше все по-дълбок, и макар да не знаех каква беше ролята на здрача тук, беше ясно, че се спуска все по-бързо. Не само утеха не намирах никъде и не само радостта и житейската слава отминаваха.
Ама бе права. Както и човекът, написал този химн преди стотина години.
Промяна и упадък бяха единственото, което виждах край себе си.
Не знаех дали тук имаше нещо или някой, който да не се променяше, но ако имаше, щях да го помоля за много повече, отколкото само да остане с мен.
Исках да ме спаси.
Ама прочете химна и сгъна листа обратно в джоба си. В църквата бе толкова тихо, че карфица да паднеше, щеше да се чуе. Тя остана на подиума, неподвижно, потомка и точно копие на гордата Сула пророчицата. И тогава внезапно си дадох сметка какво бе направила тя.
Това не беше стихотворение, не по начина, по който го прочете. Вече не беше и химн.
Бе пророчество.
20.XII
Хибрид
Стоях на върха на бялата водна кула, с гръб към слънцето. Безглавата ми сянка падаше върху затопления боядисан метал и изчезваше зад ръба право в небето.
АЗ ЧАКАМ.
Ето го. Другата ми половина. Сънят ми се повтаряше като филм, който бях гледал безброй пъти, и вече започвах да се прекъсвам сам, да пренареждам сцените и да ги пускам забързани…
Силен удар.
Изкарване на въздуха.
Тежест в гърдите.
Пропадане…
— Итън!
Превъртях се в леглото и се озовах на пода в стаята си.
— Нищо чудно, че в стаята ти постоянно се появяват инкубуси. Спиш като мъртвец.
Джон Брийд се беше надвесил над мен. От мястото, където лежах, ми изглеждаше поне три метра висок. Освен това имаше вид на някого, който щеше да ме срита по задника с лекота, много по-качествено, отколкото аз се сритвах сам в съня си.
Това беше странна мисъл. Но изречението, което чух, беше още по-странно.
— Нуждая се от помощта ти.
Джон седеше на стола пред бюрото ми, който вече бях решил да наричам „инкубуския стол“.
— Иска ми се да измислите някакъв начин да спите, защото това взе да ми писва — казах аз, докато намъквах старата си тениска с „Харли Дейвидсън“ през главата си. Което беше доста иронично, имайки предвид, че седях срещу Джон.
— Да, ама май няма такава възможност — отвърна той, вперил поглед в синия ми таван.
— Тогава поне да осъзнаете, че останалите се нуждаем от…
Джон ме прекъсна.
— Аз съм.
— Какво?
— Лив ми разказа всичко. Единият, който е двама — аз съм.
— Сигурен ли си? — Все още не бях убеден, че можехме да му вярваме.
— Аха. Разбрах го днес, на погребението на леля ти.
Погледнах към часовника. Би трябвало да каже „вчера“, а аз би трябвало да спя в този момент.
— И как го разбра?
Той стана и закрачи нервно из стаята.
— Винаги съм знаел, че съм аз. Роден съм, за да бъда две неща. Но на погребението разбрах, че това е нещо, което трябва да направя. Почувствах го, докато гадателката говореше.
— Ама?
Знаех, че погребението на леля Пру бе много емоционално за семейството ми, за целия град всъщност, но не очаквах да е въздействало така и на Джон. Той не беше част нито от нас, нито от града ни.
— Какво искаш да кажеш с това, че винаги си знаел?
— Утре е рожденият ми ден, нали? Моята Осемнайсета луна.
Не звучеше особено щастливо и не го винях. Като се имаше предвид, че рожденият му ден щеше да причини края на света и на всичко…
— Сигурен ли си в това, което казваш? — повторих аз.
Той кимна.