Знаех, че е права. Гатлин се носеше бавно към ръба на невидима скала и нямахме идея какво ни чака на дъното на пропастта, в която щяхме да се озовем. Но не можех да й го кажа — не и когато тя беше причината да сме на този ръб.
— Ще разберем какво става.
— Не съм толкова сигурна.
Вдигна едната си ръка към небето и аз си спомних за първия път, когато я последвах в градината на „Грийнбриър“. Тогава проследяваше облаците с пръсти и създаваше свои форми в небето. Все още не осъзнавах напълно в какво се бях забъркал, но дори и да знаех, нямаше да има никакво значение.
Сега всичко бе различно, дори небето. Нямаше облак, чиято форма да очертаем. Нямаше нищо освен заплашителната синя жега.
Лена вдигна и другата си ръка и погледна към мен.
— Това няма да спре от само себе си. Нещата ще се влошават. Трябва да сме готови. — Ръцете й си играеха разсеяно с въздуха. — Сарафина и Ейбрахам няма да се откажат просто така.
Готов съм.
Тя продължаваше да прави красиви извивки с пръстите си.
— Итън, искам да знаеш, че вече не се страхувам от нищо.
Нито пък аз. Стига да сме заедно.
— Там е работата. Ако нещо се случи, причината ще съм аз. И аз трябва да съм тази, която да го оправи. Разбираш ли какво ти казвам? — не сваляше очи от пръстите си.
Не. Не разбирам.
— Не разбираш или не искаш да разбереш?
Не мога.
— Помниш ли как Ама ти казваше да внимаваш да не пробиеш дупка в небето, защото вселената може да падне върху главата ти?
Усмихнах се.
— П.О.С.Л.Е.Д.С.Т.В.И.Я. Единайсет букви, вертикално. Иначе казано, дръпни внимателно нишката и гледай как целият свят ще се разкрие пред теб, като разплитащ се пуловер, Итън Уейт.
Тук Лена би трябвало да се разсмее, но тя не го направи.
— Аз дръпнах нишката, когато използвах „Книгата на луните“.
— Заради мен.
Мислех за това постоянно. Тя не беше единствената, която бе дръпнала по-рязко преждата от кълбото, оплетено около целия окръг Гатлин, под и над повърхността на земята.
— Призовах се сама.
— Наложи се да го направиш. И трябва да се гордееш с това.
— Гордея се.
Усетих, че се поколеба.
— Но…?
— Но трябва да платя цената и съм готова да го направя.
Затворих очи.
— Не говори така.
— Просто съм реалистка.
— Не, ти чакаш да се случи нещо лошо.
А аз не исках да мисля за това.
Лена се заигра с дрънкулките на гердана си.
— В случая не е въпрос на дали ще се случи, а кога.
Аз чакам. Така пишеше в тетрадката ми.
В каква тетрадка?
Не исках да разбира, но не можех и да крия от нея. Не можех и да се преструвам, че нещата можеха да бъдат постарому. Всичко беше напълно сбъркано и го осъзнавах ясно. Лятото. Смъртта на Макон. Странното поведение на Лена. Бягството й с Джон Брийд. И останалото, което се бе случило, преди да срещна Лена — как майка ми не се прибра у дома, обувките й, които си стояха там, където ги бе оставила за последно, хавлията й, все още влажна от сутринта. Празната страна на леглото й, мирисът на косата й по възглавницата.
Пощата, която все още пристигаше за нея.
Внезапността на всичко това. И категоричността му. Самотната реалност на истината — че най-важният човек в живота ти внезапно вече го няма. Което в лоши дни изглежда така, сякаш тя никога не бе съществувала. А в добър ден се появяваше един друг страх. Че дори да си сто процента сигурен, че тя е била тук, може би си единственият човек, който още я помни и мисли за нея.
Как е възможно възглавницата все още да ухае като човека, който вече дори не е на тази планета? И какво ще правиш, ако един ден започне да мирише като всяка друга стара, странна възглавница? Как можеш да се насилиш да прибереш тези обувки?
Но го направих. През това лято бях видял призрака на майка си в гробището „Бонавентура“. И за първи път в живота си повярвах, че нещо се случва с нас, след като умрем. Майка ми не лежеше сама в пръстта на гробището на Гатлин, както винаги се бях страхувал. Най-накрая бях освободил духа й. Най-накрая бях близо.
Итън? Какво става?
Де да знаех.
— Няма да позволя нещо лошо да ти се случи.
Още докато произнасях тези думи, знаех, че не мога да я защитя. Но ги казах, защото бях сигурен, че ако не ги кажа, сърцето ми ще се пръсне отново.