— Трябва да извърша размяната, както каза Царицата на демоните. Моят жалък прецакан живот на експеримент срещу новия Ред. Почти се чувствам зле за вселената. Сделката не е лоша за нашата страна. Само дето няма да съм тук, за да го видя.
— Но Лив ще бъде — казах аз.
— Лив ще бъде. — Джон се отпусна на стола и се хвана за главата.
— По дяволите.
Той ме погледна.
— По дяволите? Това ли успя да измислиш? Все пак се отказвам от живота си.
Не можех да си представя какво минава през главата му. Какво можеше да накара тип като него да умре. Почти. Знаех какво е да жертваш себе си за момичето, което обичаш. Бях готов да направя същото на Голямата бариера, когато се сблъскахме с Ейбрахам и Хънтинг. И на Хъни Хил, когато се изправихме срещу огъня и Сарафина. Бях готов да умра за Лена още хиляда пъти.
— Лив няма да е щастлива.
— Не. Не е — съгласи се той. — Но ме разбира.
— Мисля, че тези неща са доста трудни за разбиране. От доста време се опитвам, но на мен не ми се получава.
— Знаеш ли какъв е проблемът ти, смъртни приятелю?
— Краят на света?
Джон поклати глава.
— Мислиш прекалено много.
— Така ли? — почти се разсмях.
— Повярвай ми. Понякога просто трябва да се довериш на инстинктите си.
— И какво иска от мен твоят инстинкт? — казах го бавно, без да поглеждам към него.
— Не знаех точно, докато не дойдох тук — отвърна Джон, после пристъпи до мен и ме сграбчи за ръката. — Мястото, което сънуваш. Бялата водна кула. Там трябва да отида.
Преди да успея да му кажа мнението си за това, че се бе ровичкал из сънищата ми, по напълно инкубски начин, той направи номера си и ме пренесе в пространството.
Не виждах Джон. Не виждах нищо освен мрак и сребристи ивици светлина. Когато направих крачка напред през нея, чух раздиращия звук отново и видях лицето й.
Лив ни чакаше на върха на водната кула. Впусна се бясна към нас. Но не гледаше към мен.
— Да не полудя напълно? Нима смяташе, че няма да разбера какво си намислил? Откъде идваш? — разплака се тя.
Джон пристъпи пред мен.
— Откъде знаеш, че ще бъда тук?
Тя размаха лист хартия пред него.
— Остави ми бележка.
— Оставил си й бележка? — попитах аз.
— Просто й казвах „сбогом“ и някои други неща. Не съм написал къде ще ходя.
Поклатих глава.
— Това е Лив. Не ти ли хрумна, че ще се досети?
Тя повдигна китката си. Стрелките на селенометъра й направо бяха полудели.
— Единият, който е двама? Нима мислеше, че не съм разбрала от самото начало, че си ти? Ако не ми беше написал, никога нямаше да ти го кажа, но…
— Лив.
— От месеци се опитвам да намеря начин да реша проблема, без да те засегне — каза тихо тя и затвори очи.
Той протегна ръка към нея.
— Аз се опитвам да го реша, без да засегна теб.
— Не е нужно да го правиш — поклати Лив глава и Джон я придърпа към гърдите си и я целуна по челото.
— Напротив. Нужно е. Поне веднъж в живота си искам да постъпя правилно.
Сините очи на Лив бяха зачервени от плач.
— Не искам да отиваш. Ние само… Аз никога нямах шанса… Ние никога нямахме шанс…
Той постави пръст на устните й.
— Шшш… Имахме. Аз имах. — Погледна встрани, в нощта, но все още говореше на нея. — Обичам те, Оливия. Това бе моят шанс.
Тя не отговори, само сълзите й потекоха по лицето й.
Джон пристъпи към мен и ме дръпна за ръката.
— Грижи се за нея вместо мен, става ли?
Кимнах.
Той се наведе по-близо.
— Ако я нараниш, ако я докоснеш, ако позволиш някой да разбие сърцето й, ще те намеря и ще те убия. И после ще продължа да ти причинявам болка и в отвъдния свят. Разбра ли ме?
Разбирах го по-добре, отколкото той предполагаше.
Джон ме пусна и съблече якето си. Подаде го на Лив.
— Запази го. За да ме помниш. Има и още нещо — каза той и бръкна в един от джобовете. — Не помня майка си, но Ейбрахам ми е казвал, че това е било нейно. Искам да го вземеш.
Беше златна гривна с надпис на наядски или друг чародейски език, който само Лив би успяла да разчете. Краката й се подкосиха и тя започна да хлипа.
Джон я прегърна толкова силно, че върховете на обувките й едва докосваха земята.
— Радвам се, че срещнах някого, на когото да искам да я дам.