— И аз… — отвърна едва чуто тя.
Той я целуна отново и отстъпи назад.
Кимна ми.
И се метна през ръба на кулата.
И тогава чух гласа й, отекващ в мрака. Лилум.
Балансът не е платен.
Само Избраника може да извърши това жертвоприношение.
20.XII
Погрешният
Когато отворих очи, бях отново в стаята си. Втренчих се в синия таван и се опитах да се сетя как се бях озовал тук. Бяхме се пренесли, но не с Джон. В това бях сигурен, защото той лежеше в безсъзнание на пода ми.
Трябва да е бил някой друг. Някой по-могъщ от инкубус. Някой, който знаеше за Осемнайсетата луна.
Някой, който явно знаеше всичко — включително единственото, за което вече започвах да се досещам.
Лив разтърсваше Джон, все още хлипайки.
— Събуди се, Джон. Моля те, събуди се!
Той отвори очи и за секунда изглеждаше напълно объркан.
— Какво, по дяволите…
Тя се метна на врата му.
— Няма никакви дяволи, никакъв ад, никакъв рай!
— Къде съм? — попита той, все още дезориентиран.
— В стаята ми — обясних аз, надигнах се и се облегнах на стената.
— Как се озовах тук?
— Не питай.
Не исках да обяснявам, че Лилум ни бе пренесла по някакъв начин всички.
Повече се притеснявах в момента за друго.
Избраника не беше Джон Брийд.
Трябваше да говоря с един човек.
21.XII
Истината
Потропах на вратата и зачаках сред бледия жълт кръг от светлината на лампата на верандата. Гледах вратата, пристъпвайки неловко от крак на крак, с ръце, пъхнати в джобовете. Искаше ми се да не бях тук. Искаше ми сърцето ми да не препускаше толкова силно.
Щеше да помисли, че съм полудял.
И защо не? Аз самият вече си го мислех.
Първо видях халата, после пухкавите чехли и стъкленото око.
— Итън? Какво правиш тук? С Мичъл ли си? — мисис Инглиш надникна зад мен, потупвайки пластмасовите ролки в косата си, сякаш имаше начин да ги направи да изглеждат по-привлекателни.
— Не, госпожо.
Тя изглеждаше разочарована и веднага превключи на училищния си тон.
— Имаш ли представа колко късно е?
Беше едва девет.
— Може ли да вляза за минутка? Наистина трябва да говоря с вас.
Е, не точно с вас.
— Сега ли?
— Само за минута. Става дума за… процеса.
Процесът на саможертвата, за вземането на решения…
Но това не можех да й го кажа веднага.
Това привлече вниманието й, защото си помисли, че говоря за пиесата, както си знаех, че ще стане.
Последвах я в дневната й за втори път, но тя не помнеше, че това се е случвало. Колекцията от керамични фигурки на лавицата над камината бе подредена идеално, сякаш тук не се бе случвало нищо драматично. Единственият издайнически знак бе, че растението паяк бе изчезнало. Предполагам, че някои неща се счупват толкова зле, че не могат да бъдат поправени.
— Заповядай, Итън, седни.
Автоматично седнах в стола с цветната тапицерия и после скочих като опарен, защото в малката стая нямаше друго място за сядане. Никой истински син на Гатлин не би могъл да седи, докато дамата стои права.
— Добре съм си така, вие седнете, госпожо.
Мисис Инглиш намести очилата си, докато сядаше на стола.
— Хм, трябва да призная, че това ми се случва за пръв път.
Не и за мен. Но нека си остане така.
— Итън? За какво точно искаше да говорим?
Закашлях се леко, за да прочистя гърлото си.
— Може да ви се стори малко странно…
— Слушам те.
Не мисли за това. Кажи думите. Тя ще те чуе някак си.
— Там е работата. Не искам да говоря с вас. Искам да говоря със… знаете. Само дето не знаете. С другото ви аз.
— Моля?
— Лилум, госпожо.
— Произнася се Лилиан, но не мисля, че е подходящо да ме наричаш по първо име. — Млъкна и се поколеба за миг. — Може би те притеснява приятелството ми с баща ти…
Нямах време за това.
— Царицата на демоните? Тук ли е?
— Какво?
Не спирай.
— Колелото на съдбата? Безкрайната река? Чуваш ли ме?
Мисис Инглиш се изправи. Лицето й бе пламнало и никога не я бях виждал толкова ядосана.