Беше вода.
Настъпваше бавно, завръщаше се към полето от старата помпа или кладенец, към които бе прикачен маркучът. Натиснах още по-силно. Водата започна да тече през пръстта на ручейчета. Изливаше се по кухите бразди в полето и образуваше вади, които се превръщаха в малки потоци, а те се разливаха в по-големи реки, които знаех, че в крайна сметка ще наводнят целия път и ще се слеят в една обща, огромна река.
Безкрайната река.
Затичах се колкото можех по-бързо. Гледах как спиците на колелото се въртят с все по-голяма скорост и изпомпват по-силно водата, докато накрая колелото вече се движеше толкова бясно, че очертанията му се замъглиха. Силата на водата бе толкова яростна, че маркучът се разцепи като гърба на изкормена змия. Навсякъде имаше вода. Пръстта се превръщаше в кал под краката ми, бях подгизнал до кости. Сякаш карах велосипед за първи път, сякаш летях, правейки нещо, което само аз можех да направя.
Спрях, останал напълно без дъх.
Колелото на съдбата.
Взирах се в него, ръждясало, огънато и по-старо от пръстта. Моето колело на съдбата, тук в ръцете ми. В старото фамилно поле.
Най-накрая разбирах.
Това беше изпитание. Моето изпитание. Само и единствено мое.
Било е такова през цялото време.
Сетих се за Джон, лежащ на пода на стаята ми.
Гласът на Лилум бе казала, че не той е Избраника.
Аз съм, нали?
Аз съм Избраника.
Аз съм Единият, който е двама.
Винаги съм бил аз.
Гледах как полето отново се раззеленява и покрива със злато. Жегата отстъпваше. Тлъстата пчела отлетя в небето, защото небето бе истинско, а не нарисувано.
Чух тътена на гръмотевица, после светкавица разтресе въздуха, а аз стоях в средата на полето, държейки в ръка ръждясало колело, докато дъждът започваше да вали.
Въздухът пращеше от магия и изпитах същото чувство като онзи път, когато стъпих на брега при Голямата бариера — само че сега бе стократно по-силно. Звукът бе така мощен, че ушите ми забумтяха.
— Лилум? — извиках с жалкия си смъртен глас, който звучеше нелепо сред обширното поле. — Знам, че си тук. Усещам те.
— Тук съм — отекна гласът й някъде отгоре, от ослепителното синьо небе. Не можех да я видя, но тя беше тук — не мисис Инглиш, а истинската Лилум. В своето безименно, безформено състояние, навсякъде около мен.
Поех си дълбоко дъх.
— Готов съм.
— И?
Това беше въпрос. Но вече знаех отговора.
— Знам кой съм. И какво трябва да направя.
— Кой си ти? — Въпросът увисна във въздуха.
Погледнах към небето, излагайки лицето си на слънцето. Казах думите, от които се боях още от мига, в който за първи път бяха прошепнати в най-дълбокото, най-мрачно пространство на съзнанието ми.
— Аз съм Единият, който е двама — изкрещях го с пълна сила. — Имам една душа в смъртния свят и една в отвъдния. — Гласът ми звучеше различно. Уверено. — Единият, който е две неща.
Млъкнах и зачаках. Бях облекчен, че най-накрая го казах, огромната тежест бе вдигната от плещите ми. Сякаш преди това бях крепил на гърба си цялото изгарящо синьо небе.
— Наистина си ти. Няма друг. — В гласа й не личеше никаква следа от емоция. — Трябва да бъде платена определена цена, за да бъде създаден новият Ред.
— Знам.
— Очаква те кладата, изпитанието, тежък тест. Трябва да си сигурен в избора си. По време на слънцестоенето.
Останах там дълго време. Усещах прохладния въздух и неподвижността край себе си. Чувствах единственото нещо, което не бях чувствал, откакто Редът бе променен.
— Ако го направя, всичко ще стане както беше преди. Лена ще бъде добре без мен. Отвъдният съвет на пазителите ще остави Мариан и Лив на мира. Гатлин няма да бъде опустошаван от земетресения и суша.
Не питах, а договарях сделката на живота си.
— Нищо не е сигурно. Но… ще има отново Ред. Нов порядък и хармония в света.
Ако щях да умирам, имаше още нещо, което исках.
— И Ама няма да плати цената, която дължи на бокора.
— Тази сделка е била направена доброволно. Не мога да я променя.
— Не ме интересува! Направи нещо!
Още в мига, в който го изкрещях, знаех, че тя няма да изпълни молбата.
— Винаги има последствия.
Също като с мен. Избраника.